Димитър Попов познавах като наказателен съдия в Софийски Градски Съд /СГС/ във връзка с упражняваната от мен адвокатска професия в София след 1976. Баща ми Стефан Брайков /1925-2000/ веднъж ме беше запознал с него като стари приятели-колеги. В началото Димитър Попов правораздаваше по наказателни дела, предимно свързани с транспортни произшествия. По-късно председателстваше състави и по други престъпления. Беше чаровен, общителен, отворен и достъпен спрямо адвокати- особено в кафенето на съдебната палата. Наричаха го приятелски Попето. Към мен изпитваше особена симпатия и внимание, макар да не бях адвокат по наказателни дела.
От него и от баща ми съм чувал, че през студентските години в Юридически факултет на Софийския университет /1946-1950/ са делили за кратко време една студентска квартира. И двамата обичали да пеят – в двата им рода имало гласовити свещеници. През онова следвоенно гладно време студентите-юристи Димитър и Стефан търсили начини за по-добро хранене. Натъкнали се на конкурс за хористи в хора на Строителни войски. Ако го спечелят, това означавало право да се хранят във военен стол, който далеч превъзхождал студентския. Местата за хористи били две и така двамата се явили на конкурса. Появил се обаче и трети кандидат на име Николай Гяуров- бъдещият световен оперен бас, тогава още съвсем неизвестен. Конкурсът за хористи спечелили Димитър Попов и Стефан Брайков, а кандидатурата на Николай Гяуров била отклонена „поради липса на гласови данни“. И двамата обичаха да разказват тази история с увлечение- като един весел парадокс на живота им. Според баща ми истината била, че конкурсната комисия не търсила басов глас. Впоследствие този хор на строителни войски отишъл на турне в Белград /1947-1948/ и след представлението тогавашният български военен аташе генерал Иван Врачев подарил и на двамата по един чифт туристически обувки- понеже познавал баща ми Стефан от Копривщица. По-късно редица хористи преминали към известния хор „Родина“, който представил България на първия световен младежки фестивал в Москва 1957. В София този фестивал дойде през 1968.
В края на м. ноември 1989г. минавах по коридора със съдийски кабинети на Софийски градски съд- търсех някакво дело, което не беше върнато от съдия в деловодния архив. В дъното на коридора видях Димитър Попов. Неговият кабинет беше вторият след този на председателя на съда, непосредствено до асансьора- като заместник председател. Попов обичаше да разговаря с колеги, опрял се на прозореца срещу вратата на кабинета му. Като ме видя той махна енергично с ръка да отида при него. Отведе ме настрани и тихо каза, че в кабинета му на пишещата машина имало едно току що напечатано негово писмо. Помоли ме да вляза, да седна на бюрото му и да го прочета внимателно- както и да направя на ръка редакционни поправки по моя преценка. Той ценеше моя стил на говорене и писане. Каза, че ще заключи отвън вратата и ще приема посетители до прозореца в коридора- за да ми осигури спокойствие. Като свърша- да чукна три пъти, за да ми отвори. Това беше писмо на Димитър Попов до Андрей Луканов, в което Попов го уверяваше, че разбира сложното положение на комунистическата партия в онзи момент и че е готов да помогне за преодоляване на кризата с каквото може. Имаше около половин страница ретроспекция за неговата доброжелателност и лоялност към властта, която обаче не била достатъчно оценена, за да стане член на партията. За това бил безпартиен съдия. Накрая Попов декларираше готовността си да е на разположение на държавното ръководство, за да бъде полезен по оптимален начин. В текста обаче нямаше сервилност или нещо лично, а само ясна и сдържана оферта към тогава монополната политическа сила. Това писмо е факт от политическата ни история, поради което го споделям 30 години след написването му. Със сигурност то е известно на онези, които държат личния архив на покойния получател. Направих някои стилови корекции на ръка с химикал и после чукнах да изляза. Той ме попита за мнение и аз му потвърдих, че текстът изчерпателно съответства на основната цел. Това стана в края на м. ноември 1989. През лятото на 1990 той беше главен секретар на централната избирателна комисия на първите демократични избори през м. юни 1990 /с председател Живко Сталев/. Около една година след писмото – през декември 1990- Димитър Попов стана министър председател на България, подкрепен от широко парламентарно мнозинство, вкл. и от най-голямата фракция, водена от Андрей Луканов- тази на БКП. Това правителство остана на власт до м. ноември 1991. По негово време беше приета Конституцията на България-13.07.1991. Едва ли ще бъде забравен призивът на Димитър Попов след освобождаването на цените: „За Бога, братя, не купувайте!“. Съпругата ми твърдеше, че този призив не се отнасял за сестрите.
През 1992 го срещнах случайно на един прием и тогава той ми сподели, че е разочарован от политиката и че му липсвали необходимите за оцеляване цинизъм и бруталност, но не съжалявал за опита си да помогне с каквото може. Във властта той бил един случаен минувач. Давал си сметка, че историята ще го запомни повече като консенсусна, диалогична и балансираща личност, отколкото като автор на определени политики. Така и стана. Мисля, че успя да съхрани душата си. Човешките му слабости и грешки не бяха умишлените похвати на професионален политик. В напреднала възраст още помнеше някои песни от студентския хор.
01 февруари 2020 Валентин Брайков