- Юрисдикцията на държавни съдилища по дела на държавата срещу граждани противоречи на здравия разум. По такива дела обикновеният гражданин се изправя пред съда на своя противник. Това е съдът, на когото държавата плаща и когото тя назначава. За какво равенство и безпристрастно правосъдие може да става въпрос? Ако двама обикновени граждани се съдят, допустимо ли е спорът им да се решава от съда, принадлежащ на единия от тях?
- От една страна самото право, създавано от държавата, (материално или процесуално) е замислено да осигурява служебната й победа по почти всеки потенциален спор с граждани. Материално-правни разпоредби, процедурни срокове, освобождаване от държавни такси, тежест на доказване, презумпции и фикции, удължени давности, квалифицирана правна помощ, доказателствени средства чрез прокуратура и МВР и какво ли не още- всички те целят да обезкуражат обикновения гражданин въобще да мисли за съдене с държавата. Най-острата проява на тази патология са данъчните спорове, които приличат на известния филмов шедьовър “Две полувремена в Ада”- как пленниците в един нацистки лагер играят футболен мач срещу своите пазачи, за да впечатлят наблюдателите от Международния Червен Кръст колко хубаво се живее там . Или делата по Закона “Петканов” с Комисията “Кушлев”, където презумпцията за невиновност е превърната във фикция за дълг? Или т.н. административно правосъдие, където съдът брани държавната власт чрез мистичната формула за правен интерес- който в някои случай е интерес, а в други- просто любопитство. Или когато в съдебни мотиви вината за загубеното дело се прехвърля на смазания гражданин, който не е успял убеди съда, че даден митнически склад е перфектно регистриран- а доказателствата се крият в бездънно и недостъпно митническо чекмежде. Или по следприватизационни спорове с предварителни автоматични обезпечения, матиращи държавния противник далеч преди първото съдебно заседание. Целта на този мехнизъм е да въздържа от правосъдие, за да търси обикновеният гражданин корупционно уреждане на спора с властта. Шансовете за спогодба отразяват представата на двете страни за неизбежното съдебно решение. Древният принцип “При съмнение в полза на ответника”=“In dubio pro reo” е станал “При съмнение в полза на държавата”=“In dubio pro imperio”.
- В Стария Завет Пророк Йеремия (12/1) има кураж да призове на съд дори самия Господ Бог:
Праведен ще бъдеш Ти, Господи,
ако почна да се съдя с Тебе;
И при все това ще говоря с Тебе
за правосъдие.
- Чували сме оплакване от съдии, че след изключително рядко загубено дело от държавна институция, до председателя на съответния съд постъпва конфиденциално напомняне, че съдийските заплати идват именно от загубилата институция.
- Властта едва ли някога ще позволи обективна публична статистика за съдебните дела, по които тя е страна.
- Съдиите, които дискретно помагат на държавата в такива спорове с гореизброените средства, за да си осигурат кариера, с нищо не се различават от полицейските биячи в ареста. Те са просто съдебни биячи, които ритат жертвата си със съдебни актове. От друга страна, прекланяме глава пред онези съдии, които имат куража за решение в полза на безпомощния гражданин. Те рано или късно напускат системата, но тихата им доблест не остава незабелязана или забравена.
- Доколко горното е вярно може да се провери чрез яростното несъгласие на държавата споровете й с граждани по техен избор да бъдат предоставени на арбитражен съд. Където решаващият състав за случая да се избира от двете страни, това да са авторитетни юристи и спорещите да им плащат разноските. За да е еднакво отдалечен спрямо тях и да има някаква безпристрастност и обективност, а не едната страна да влиза в залата със самочувствието на отбор-домакин или на усмихната годзила.
- Предлагаме да се помисли за такъв арбитраж по граждански, търговски и административни дела.
Юли 2008
Валентин Брайков