Ако договорите са столицата на гражданското право, то нейният централен площад се казва „Договор за продажба“.
Първата българска дефиниция на договора за продажба идва от първия български Закон за задълженията и договорите от 1892 /ЗЗД-1892/, приет 14 години след Освобождението на България от турско робство. Този ЗЗД-1892 е бил почти пряк превод на италианския Codice Civile от 1865, който на свой ред е разклонение на френския Code Civil от 1804. Причината, поради която България не възприема директно Code Civil или австрийския ABGB от 1811 е ревността на великите сили в онова време да държат България еднакво далеко от юридическа близост с всяка от тях. А германският BGB още не е бил роден. Италианският кодекс е бил приемливият компромис и поради обстоятелството, че през същата 1892-1893 българският княз се жени за италианска принцеса.
След Втората световна война и комунистическия преврат ЗЗД-1892 е заменен от ЗЗД-1950, който запазва принципната рамка на френската договорна система, но е наводнен с много анти-пазарни правила срещу договорната свобода. ЗЗД-1950 е в сила и днес, прочистен от най-лошите си комунистически черти.
Що се отнася до договора за продажба, той следва концепцията на Code Civil за консенсуален договор, запазена и в ЗЗД-1950. Продажбата се счита сключена чрез простото съгласие на страните и собствеността преминава от продавача към купувача по силата на същото съгласие за сключване на договора.Т.е. съгласието в българския договор за продажба има две функции: за сключване на договора и за едновременен трансфер на собствеността- чл.183 ЗЗД-1950. Значи българската продажба не изисква предаване на продаваната вещ /като в Австрия/ или второ съгласие /като в Германия/ за пренос на собствеността.
Плащането на цената също не е условие за прехвърляне на собственост- както и самото предаване не е. Достатъчно е само съгласие за цената.
Плащането на цената и предаването трябва да са едновременни, с няколко изключения /но не и трансферът на титул/.
Има едно изключение за запазване на собствеността при движими вещи до пълното плащане на цената- чл.205 ЗЗД-1950, но това е само когато плащането е на части, при което собствеността преминава с последната вноска. Но това изключение следва да бъде изрично уговорено в българската продажба и само при случай на изплащане чрез частични вноски за движими вещи.
Друга важна черта на българската продажба е, че нейният консенсуален характер за едновременно сключване и прехвърляне на собственост е императивен монопол без алтернативи. Българското право няма гъвкавостта примерно на английската продажба, където конкретният начин на преминаване на собственост е предмет на свободен избор на страните между съществуващите системи.
Има едно специфично условие за прехвърляне на собствеността чрез съгласие. Това е принципът за конкретизирани движими вещи като даден индивидуализиран предмет. Но ако обектът на продажба е родово определена вещ като захар, мляко и т.н. прехвърлянето на собствеността се осъществява чрез конкретизиране на количеството родова вещ спрямо договора или чрез простото му предаване от продавач на купувач- чл.24 ЗЗД-1950. Това предаване обаче не е отказ от консенсуалния характер на трансфера на собственост. Напротив, предаването е физическа форма на същото съгласие за конкретизиране на количеството родова вещ, което да бъде приобщено към дадения договор. Тогава на базата на така демонстрираното съгласие чрез предаване титулът на собственост преминава. Това обаче не означава, че в този случай българската продажба преминава към австрийския модел за прехвърляне на собственост чрез предаване.
Тук следва да припомня, че консенсуалното прехвърляне на собственост по силата на самото съгласие за сключване на договора идва като концепция от холандския баща на естественото право Хуго Гроций, който го предлага в известната си книга „За правото на войната и на мира“, написана през 1625г в Париж. Французите го вземат от там и чрез Code Civil го разпространяват в Европа.
Сега действащият ЗЗД-1950 не е променил природата на българския договор за продажба, така както е бил дефиниран през 1892. За разлика от италианския Codice Civile-1865, който бива заместен от подобрения Codice Civile-1942, действащият български ЗЗД-1950 остава при договорните стандарти на Codice Civile-1865.
Горното обяснява защо понякога чуждестранни продавачи, прилагащи българско право, изненадани научават, че собствеността е преминала към купувача преди плащането на цената и че купувачът на свой ред е препродал закупената вещ на трето лице преди плащането на цената на първия продавач. Това не означава, че в този случай продавачът е безпомощен- той може да развали договора поради неплащане на цената от купувача и да поиска владението на вещта от втория купувач- което обаче е сложен спасителен механизъм.
Любопитно е да се разбере защо системата на Code Civil е възприела с готовност принципа за едновременно сключване на договора и преминаване на собствеността. Причината е проста и очевидна: ако прехвърлянето на собствеността е автоматично и се осъществява по силата на договорното съгласие, тогава няма да има нужда страните чрез допълнително действие да извършват прехвърлянето щом то е настъпило автоматично. Просто казано: по силата на съгласието за сключване на договора то /прехвърлянето/ вече е станало. Ако прехвърлянето на собствеността не е предмет на изпълнение, то не може да бъде и предмет на неизпълнение. Така че преминаването на титула се осъществява независимо от волята/преценката на страните, т.е. реализацията му се гарантира от закона. Това е чарът на консенсуалния модел за прехвърляне на собственост- той винаги успява. Докато ако трябва за тази цел да осъществите допълнително предаване на вещта, това предаване може да се или да не се случи.
Друга българска особеност е, че продажбата на чужда вещ от несобственик е действителна, а не нищожна. Това е отклонение от правилото “Nemo dat quod non habet”=“Никой не дава това, което няма“. При сегашното тълкуване на закона в случая на продажба от несобственик продавачът обещава да придобие собствеността върху продаваната вещ в разумен срок и тя тогава автоматично преминава към купувача.
За разлика от английското право, българският закон признава bona fides/good faith/добросъвестността като общ стандарт за дължимо изпълнение. Все пак в България използваната фраза е „добра съвест“ вместо „добра вяра“ и словесният й нюанс идва от Православната Библия. Функцията й обаче е същата като bona fides в останалата част на Европа.
Българският модел на продажба не е приспособен към всички форми на потребителска продажба. Консенсуалната концепция е просто неадекватна в голям магазин/мол ако твърдиш, че шоколадът е твой от момента на вземането му от регала или че на бензиностанция току що налятото в резервоара гориво е твое от момента на влизането му в резервоара, преди да е платено. Настройването на българския закон към потребителските продажби е предизвикателство на близкото бъдеще.
България е пълноправна страна към Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки-1980. Трябва обаче да се помни, че тази Конвенция може да бъде договорно дерогирана от страните и че Конвенцията не регулира действителността на договора и прехвърлянето на собственост.
България приема и прилага INCOTERMS-2010.
България напрегнато очаква предстоящия Регламент на ЕС за общо-европейското право на продажба в своя проектовариант от 11.10.2011. Все пак трябва да се помни,че този регламент ще бъде втори изборен национален режим на продажба, а не инструмент на международното частно право, макар че ще се прилага за трансгранични продажби на движими вещи. Но регламентът няма да регулира недействителността на договора, представителството и прехвърлянето на собственост- те ще останат в рамките на първичните национални режими.
Главното очаквано подобрение на българската система на продажба е да се откъсне от консенсуалния монопол за прехвърляне на собственост по силата на самото сключване на договора. Тя ще трябва да се поучи от някои европейски примери, където договорът за продажба дава на страните свободата да изберат метода на транспортиране на собственост, който може да бъде френският, австрийският, германският или английският. Това ще превърне българският договор за продажба в гъвкав модул за скачване с други системи за продажба и то в полза на търговията. В момента тази многопосочна връзка се постига чрез избор на чуждо материално право да регулира съответния договор за продажба.
20.01.2014г. адв. Валентин Брайков
За повече информация по този предмет вижте Валентин Брайков, Договорът за продажба – спътник на цивилизацията, издателство СИБИ, 2014г., София