Ако 10 годишната ми дъщеря се качва на самолет и органите по сигурността открият в ръчния й багаж кухненски нож, този нож моментално се отнема и не го допускат на борда. Без значение, че детето дори не може да си служи с него и че той е всъщност кухненско пособие, а не престъпно оръжие. Критерият за сигурност е не обявеното предназначеие на вещта или безспорната невинност на държателя й, а съображението за какво този предмет може да послужи в престъпни ръце. Самата представа за възможна злоупотреба с кухненския нож обезсилва всички възражения.
Законът в практиката е като самолет в полет. Той не може да бъде ремонтиран от летците, които го управляват. Повреден самолет може само аварийно да кацне или катастрофира и отговорността за катастрофата и евентуалните жертви е на допусналите го в полет.
Това, което ни събира днес е общата искрена тревога за ужасяващия дефицит на правосъдие и справедливост в България през последните 20 години, внушаващ у обикновения българин отвращение към т.н. “див капитализъм” и носталгия към комунизма. Ние буквално се спъваме в зле заровени трупове на банкрутирало правосъдие.
Това, което днес ни разделя, е фронтът на тази тревога. Този фронт не е между рицарите на народната справедливост и адвокатите на дявола, а между амбициозни създадели на твърдяно лекарство и онези, които искат разумното предварително изследване на неговата доза и странични ефекти. За да сме сигурни, че е лекарство, а не отрова.
Търсенето на справедливост е общуване с миналото. Човечеството познава два начина на такова общуване- или чрез крайно възмездие или чрез изначална прошка. Времето превръща неосъщественото възмездие в неизбежна прошка, за да избегне по-голямото зло: сбърканото възмездие, което си е ново престъпление. Никой не е по-голям от този хилядолетен закон за прошката и забравата като последица на пропуснатото възмездие. От там идва давността и новото начало.
Проектозаконът за конфискация на незаконни доходи (Законът) е именно такъв опит за реванш на пропуснато възмездие от банкрутирало правосъдие. Той търси да заобиколи този 20 годишен банкрут чрез нов начин на възмездие с обратна сила- конфискация на имущество.
Цялата философска ос на закона е опряна на една фикция в чл. 75 ал.2: счита се за престъпен доходът, чиито законен произход не можеш да докажеш през последните 20 години. Измисля се непоклатима причинно-следствена връзка между неспособността на индивида да докаже нещо на властта и твърдия извод, че тази неспособност означава престъпно имуществото. На гражданина се възлага едно ретроактивно задължение за доказателствена готовност на доходите му за цялото време след 1990 без той да е имал каквато и да било представа, че през 2011 ще го обременят с такова задължение. Изневиделица ти казват, че трябва да си имал прецизно лично 20 годишно счетоводство за обстоятелства, за които държавата няма и петгодишно. Кой тогава ми е казал да ги пазя и събирам и откъде да ги взема днес? Обратната сила на това задължение няма нищо общо с правната цивилизация.
Чл.75 ал.2 от проекта изненадващо копира принципа на чл.34 от Глава ІІІ на Закона за Собствеността на гражданините на Тодор Живков от 1973г. Искам някой да ми отговори ясно и просто: Как така висшата пазарна демокрация на 21 век опря до един закон на развития социализъм? Аз съм очевидец как 20 годишното приложение на този комунистически закон в съдебните зали доведе само до разправа с политически неудобни, запазвайки комунистическата олигархия до днес!
Вторият стълб на закона е, че той не се интересува от самата престъпна дейност, чиито доход конфискува. Законът не изисква конкретизиране или дори посочване на престъпното деянието, заради което отнемат личното ти имущество. Все едно дали си шпионин, крадец, изнудвач, данъчен измамник, фалшификатор, убиец, подпалвач или насилник. Ти си просто и въобще престъпник, без значение какъв точно. Тази конструкция е също безпрецедентна.
Третата опора на проекта е декларацията в чл.2 ал.2, че незаконното имущество “представлява неоснователно обогатяване за сметка на обществото, поради което собствеността на това имущество подлежи на връщане на държавата”. Ами това си е чисто и просто национализация на обезщетения за неоснователно обогатяване, които обезщетения принадлежат на конкретните жертви. Най-простата илюстрация на абсурда е хипотеза при която след конфискация по този закон престъплението е разкрито. Може ли престъпникът да възрази: аз вече върнах откраднатото чрез това престъпление на държавата по закона за конфискацията, значи не го дължа на конкретната жертва? А не можете да ме съдите и наказателно, защото присвоеното е вече взето от държавата. Кой Ви дава право за такава своеобразна “амнистия”? В чия глава се роди тази идея?
България има над един милион емигранти, които годишно изпращат на роднините си в страната около един милиард евро, за да оцелеят. Голямата част от този милиард пристига на ръка, без банкови преводи, особено в рамките на ЕС, където допустимата гранична сума в брой е 10 000 евро. За 20 години общата донесена сума е не по-малко от 10 милиарда евро. Тя цялата представлява незаконен престъпен доход за местните си получатели, защото за нея не съществуват документи и няма как да докажат законния й произход. А тези получатели са десетки ако не и стотици хиляди и всички те са потенциални мишени на този закон. Питам авторите на проекта: Нали това са Ваши избиратели? Защо се самоубивате политически?
Друг тумор в скелета на закона е съдбата на третите лица. Според чл.77 сделките, извършени с незаконно имущество, са недействителни по отношение на държавата и даденото от тях подлежи на конфискация. И се предполага, че тези трети лица са знаели за престъпността на произхода. Да оставим настрана тези неграмотни халюцинации от Павловия иск по чл.135 ЗЗД, защото тук липсва защитеното задължение го създават с обратна сила. Вижте за какво става въпрос: През последните 20 години на строителен бум в България се изграждаха годишно най-малко по 30 000 нови жилища, къщи, вили, офиси, ваканционни имоти и т.н. Да не говорим за незастроените парцели. Огромното болшинство се продаваха нотариално по данъчни оценки под реалните пазарни цени. Точно такава е в момента практиката в съседна Гърция. Всичко това са незаконно-престъпни доходи и за двете страни. Т.е. около един милион продавачи и купувачи по тези сделки са перфектни ответници по закона и даденото и от двете страни следва да бъде прибрано от държавата. Между тях са хиляди чужденци-купувачи на ваканционни имоти главно от страни-членки на ЕС. Тогава, когато прокуратурата и МВР пееха в хор с Мафията “Заблеяло ми агънце”, тези купувачи е трябвало да преполагат, че 10-15 години по-късно на техния продавач-строител ще се вмени престъпна дейност!
Особено стряскащи са обезпеченията в началото на процеса, които парализират всички материални активи на ответника и неговото семейство. Обърнете внимание на следното чудо: според чл.50 ал.1 т.7 след запорирането на всички ваши средства, само съдът може да разреши “заплащане на разноски, свързани с производството по този закон”. Т.е. съдът ще преценява и разрешава какъв адвокатски хонорар да платите и на колко адвокати! Това чували ли сте го? И това е държавният съд на държавата, която иска да Ви прибере имуществото- този съд ще отпуска пари за Вашата защита срещу неговия принципал!
В нормалните държави санкцията на гражданския процес е неговото крайно решение. В производството по този закон санкция-наказание и репресия е самата процедура, дори след няколко години искът да бъде отхвърлен. Победата за ответника в такъв процес е безсмислена, защото тя не възстановява нанесените му от самото производство опустошителни вреди. Чл.115 за отговорността от незаконосъобразни действия е една византийска формулировка, защото самото увреждане е разрешено от закона, то е обявено за законосъобразно. А за да избегнат промяна на процесуалния кодекс, авторите на проекта натъпкват самия материален закон с доказателствени правила, за да няма спорно производство и състезателност пред съда. Тук самият избор на ответник е вече решение срещу него и той може само да скимти за милост. Така производството се превръща от исково в охранително и делата ще прераснат в имуществени екзекуции, поръчани от комисията-орган на изпълнителната власт и снабдени със съдебен печат. Къде остана разделението на властите? Въобще няма смисъл адвокати да придават легитимност на тези “процеси”-екзекуции.
Страхът от безправието и безпомощността на потенциалните ответници по този закон ще създаде в обществото паника от корупционен тероризъм. Уплашеният гражданин е малодушен и това е истинската скрита цел. Съществува риск Комисията постепенно да се превърне в нов център на репресивна власт със собствена мрежа доносници- за да спасят себе си чрез анонимни сигнали срещу други. Една нова имотна ЧК, Черезвычайная Комиссия, водена от един нов Феликс Едмундович Дзержински “с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце”. Не може от гледна точка на Брюксел българската администрация да е корумпирана отгоре до долу, а имуществената ЧК да работи в някакъв безпорочен вакуум. Да изчакаме корупцията да слезе на приемливо ниво и тогава да мислим за подобен закон. Забелязахте ли, че законът никъде не предвижда контрол върху селекцията/избора по кои сигнали да се работи и кои се пренебрегват. Публичният регистър по чл.103 обхваща само вече образуваните производства и наложени обезпечения, но няма регистър и публичност на сигналите и особено на тяхната селекция- където е истинската сладка власт!
И една друга странност. Чл.93 допуска съдът да не прилага законовите презумпции ако съществува сериозен риск от несправедливост. Без да коментирам този смокинов лист, искам да разбера за какви презумпции става въпрос. В проекта има само една презумпция в чл.78 ал.2 – предполаганото знание за увреждане у роднини и само една фикция по чл.75 ал.2- че недоказаната законност на имущество го прави престъпно. Т.е. възможното неприлагане на презумпция чрез чл.93 не засяга основната фикция, самото острие на закона, по чл.75. Очевидно чл.93 е редактиран от случайни минувачи в правото.
Този закон никак не плаши олигархията. Най-много да провокира известно изтичане на активи в чужбина. При електронно банкиране разстоянията нямат значение. Аз съм абсолютно сигурен, че нито един български милиардер или мултимилионер няма да бъде съден по този закон. Както и че никога Комисията няма да предяви иск срещу една парламентарна партия за направените от нея предизборни разходи през последните 20 години, далеч надхвърлящи декларираните й приходи. Ама НИКОГА.
Да не забравяме, че парите на ограбилите България са в западни банки!
Знам, че проектът има своя шанс във вродената завист на българина срещу богатия и успелия и в изкушенвието да му навреди с анонимен донос. Комунизмът пусна дълбоки и трайни корени в България тъкмо защото е идеология на завистта. Ние обаче не бива да допускаме сигурността на успелия българин да стане, по думите на Йеринг, “сигурността на неоткрития от ловеца дивеч”. И да помним мисълта на Бонапарт, че правото на частна собственост е териториалният суверенитет на индивида, а съвкупността от тези индивидуални суверенитети дава общия национален суверенитет.
Пред коя международна комисия да се оплаче обикновеният българин срещу една престъпна държава, която ограби пенсионните фондове на предишните поколения, разпродаде на безценица десетки милиарди национални активи и национализира здравната каса? Кой и къде ще образува производство за тези престъпни доходи на държавата?
Не може заради дузина изтървани престъпници да се плаща с личната несигурност на цяла нация- да плащат онези, които са ги изтървали! Заради няколко вълка да залагаш капани на всичко живо в гората или да представяш за китоловен кораб една обикновена бракониерска моторница за всякакъв риболов.
Ако такъв закон е необходим на България- нека действа занапред, за да знаят гражданите какво от тях изисква и да го спазват. А за миналите престъпления да действат финансираните от данъкоплатеца компетентни органи- не е изтекла нито наказателна, нито данъчна давност.
Покрай обсъждането на този законопроект често се споменаваха две неистини: че не го интересували престъпленията, а само имуществата и че Венецианската комисия одобрявала проекта безрезервно. На тези две шеги аз ще отговоря с един цитат на Шейлок от Венецианския Търговец на Шекспир- Четвърто действие, Първа сцена, Съдебната зала на Палацо Дучале:
“Тогова ми вземете и живота!
Защо ми е! Вий вземате дома ми,
издърпвайки опорния му стълб!
Животът ми ще рухне цял, когато
отнемете ми средствата за него!”
20.01.2011г. Валентин Брайков