- Последната и най-кратка Глава Четвърта от българския Кодекс на Международното Частно Право /Май 2005/ е озаглавена : ”Условия и ред за признаване и допускане изпълнението на чуждестранни решения и други актове”. Състои се само от осем члена с доста ясна редакция.
- Изключителната тежест на тази глава е, че по същество тя дава практическия резултат от избора на право и съд. Страните може да са направили валиден избор на право и съд и делото в чужбина да е спечелено, но съвсем друг въпрос e дали печелившото решение ще бъде признато и изпълнено в България.
- Следва рязко да отбележи, че признаване и допускане до изпълнение се предоставят не само на чуждестранни съдебни решения, но и на актове на несъдебни чуждестранни институции.
- Чл. 118 представлява важно скъсване с предишния принцип, че всяко признаване на чуждестранно решение трябва да бъде постановено от съд. Сега това признаване може да сe извърши от органа, пред когото решението се предявява и само при спор относно условията за признаване случаят ще се отнесе до Софийски градски съд с установителен иск. Това, което законът не казва, е че подобно ад-хок неоспорено признаване на чуждестранно решение от българска институция няма силата на пресъдено нещо, която би имало съответното решение по признаване от Софийски градски съд. Но за разлика от признаването по чл. 118, допускането до изпълнение по чл. 119 е монопол на Софийски градски съд – няма извънсъдебна/административна възмож-ност.
- Глава Четвърта не е послесловът на едно чуждестранно дело- напротив, тя е началният му господстващ фактор. През цялото чуждестранно производство ищецът трябва непрекъснато и зорко да следи дали някои там нормални процесуални действия или бездействия могат по-късно да се превърнат в засади и капани за българското производство по признаване. Няма голям смисъл от чуждестранна съдебна победа ако тя се окаже невалидна за българския ответник/длъжник- щом той няма активи извън България. По тази причиня някои български ответници са умишлено посивни пред чужди юрисдикции, надявайки се да превърнат въздържаното си поведение в пречка за последващо признаване и изпълнение на чуждото решение в България. Ето защо силно препоръчваме всяко дело пред чужда юрисдикция с българска страна да бъда наблюдавано внимателно от български адвокат /или да е втори защитник/ относно факторите за българско признаване и изпълнение, които ще станат релевантни, когато обстоятелствата на чуждестранната процедура са вече необратими факти. Такава предпазна мярка е по-евтина от горчивия край “овенчаващ делото”. Проста илюстрация на казаното е практиката на някои чужди юрисдикции да отхвърлят насрещен иск само в мотивите, но да не споменават това отхвърляне в окончателния диспозитив на решението- такава техническа подробност може да обезсмисли цялото чуждо решение и неговото признаване и изпълнение да бъде отказано на българска територия поради “непълно правосъдие”.
- Друго важно условие на Глава Четвърта /валидно за целия кодекс/ е, че тя не се прилага за материя, уредена от международни договори- ратифицирани и публикувани, двустранни или многостранни. Например Глава Четвърта няма да засегне приложението на ООН Конвенцията от 1958 за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения и няма да действа спрямо българските ангажименти в Договора за присъединяване към ЕС- щом последният влезе в сила и ако кодексът му противоречи.
Септември 2005
Адвокатско бюро Брайков