- В началото на 2006 българската конституция бе изменена, за да отговори на европейските тревоги за безотчетността на съдебната система и свързаните с това пороци. През последните 15 години магистратите успяха да се превърнат от разделена власт в акционери на властта извън демократичен контрол. Приложеното лечение се сведе до разширяване конституционните функции на правосъдния министър да подготвя съдебния бюджет, да предлага повишаване или понижаване на магистрати и да контролира администрирането на съдебни дела- чл.130а. Лекарството се видя твърде силно за европейските и американски лекари на България, опасявайки се, че то може да отрови разделението на властите от чл.8 на законодателна, изпълнителна и съдебна. На помощ бе извикано цялото правителствено лицемерие, за да маскират раздразнението на дива котка в кротостта на послушен пудел. Ако трябва да променяме промените, казаха те, този път ни трябва предварителното ви одобрение. Така по този въпрос българският парламент възприе ролята на аптека, чакаща да изпълни чужда рецепта, за да приготви и даде лекарството на съдебния пациент, който вече показва признаци на апатия.Нищо чудно, че рецептата се бави.
- Тези, кито искат да спасят разделението на властите първо трябва да разберат има ли нещо останало за спасяване. България не е единствена в демократичния си модел, при който политическата партия, спечелила изборите, формира парламентарното мнозинство и това мнозинство гласува правителството, обикновено оглавявано от партийния лидер. В тази политческа стълба няма никакво разделение, отделяне или независимост на властите. Волята по законодателни и изпълнитлни решения има един и същ център и източник- изборният победител, който ги изпраща на съответната служба. Раздаването на шапки и функции не е разделение на властите. Излиза, че за всеки избирателен мандат ние избираме колективен монарх, който управлява и парламента и правителството. Онези, които изградиха идеята за разделението на властите през Просвещението едва ли бяха демократични републиканци- някои от тях имаха пред вид суверенен разпределител над разделените власти. В края на краищата, всеки набожен републиканец вярва в небесната монархия.
- Единствените решения с обвързваща сила извън парламента и правителството се вземат от съдебната система. Тя не се избира, назначава или уволнява чрез пряк демократичен вот. А мандатът на магистратите е обикновено безсрочен до пенсиониране. Техните актове са задължителни за всеки в юрисдикцията- съд може директно да отмени правителствено решение, но правителството не може да отмени съдебно решение- то може само косвено да повлияе да бъдещи съдебни решения чрез промяна на закона от своите законодатели, но не може да спаси от съдебна отмяна днешното си скъпо правителствено решение. Законодателно-правителственият отбор срещу съдебния- това е съществуващият дуализъм в архитектурата на властта. Управници срещу магистрати- това е мач, където топката е думата на закона- монополно създавана от управниците, но монополно тълкувана чрез факти от магистратите. Управниците се опитват да стеснят тълкувателната свобода на магистратите чрез конкретно редактирани закони без поле за маневри, но конкретните думи са слаби да покрият непредвидени факти и обстоятелства- което пък е шансът на магистратите за тълкуване. Затова добрите стари закони са абстрактно редактирани.
- Така че ако някой иска да контролира съдебната система има само два възможни източника на такъв контрол, съответстващ на двете разклонения на властта- контролът трябва да дойде или от самата съдебна система или от законодателно-изпълнителния клон. Експериментът със съдебен самоконтрол чрез висшия съдебен съвет през последните 15 години се провали. Единственият останал източник на контрол е управляващото мнозинство в парламента и правителството. В тази логична посока бяха конституционните изменения от началото на 2006- стигащи според някои твърде далеко, но колко далеко да са- не казват. Ситуацията кристализира в простия въпрос: Какво яйце се очаква от тази кокошка и може ли от него да се направи омлет без да се чупи? Трябва ли да си създаде нещо с истински зъби, от което съдиите да се страхуват или ще стигне някаква съдебна стена на плача, някакъв съдебен омбудсман?
- Докато горният въпрос е висящ в чужбина, следва да припомним, че ключът към съдебната система е в отмяната на нейните решения. Ако българските магистрати знаят, че абсурдно местно съдебно решение може да бъде отменено от някоя европейска юрисдикция и че достъпът до нея е лесен и евтин за обикновения гражданин- това веднага ще настрои манталитета им към стандартите на европейско правосъдие. Защото те ще научат, че няма как да се уреди оцеляването на абсурден съдебен акт и значи съответната корупция е безсмислена. Българското членство в ЕС е вече видимо, отчасти поради стратегически апетит и политическа благотворителност.
- Но най-важен от всичко е контролът върху законодателството. Законите са софтуерът, чрез който съдилищата /хардуерът/ оперират. Често съдилища са упреквани за лошите закони, които те трябва да прилагат. Повечето от тези закони са умишлено направни лоши, а не поради небрежност или незнание. В тези случаи общественото мнение и опозицията са били ранна тревога, останала нечута от управляващата арогантност. Единствената институция за контрол на законодателството е конституционният съд. Но правото на жалба пред този съд е ограничено до: 1. 20% от всички депутати /т.е. 48/, 2. Президент, 3. Министерски съвет, 4. Върховни съдилища, 5. Главен прокурор, 6. Национален омбудсман /по човешки права/. Няма индивидуален и пряк достъп за обикновените граждани до конституционния съд- те няма как да го сезират. А и самият конституционен съд не може да действа по собствена инициатива дори когато съдиите му виджат появата на груби и брутални анти-конституционни закони 15 годишен опит доказа, че между институциите лесно се урежда мълчалива коалиция за конституционно бездействие, така че наглият закон за оцелее. Една от първите стъпки на новия главен прокурор беше да оттегли конституционната жалба на своя предшественик срещу един спорен закон за конфискация на престъпно имущество без наказателна присъда. А сега няма кой да обжалва друг безумен закон въвеждащ колективна отговорност за сметки на топлофикация- насред корупционен скандал за над 100 млн. евро в същата топлофикация, където отговорността за корупция била лична, а не колективна- казва същата прокуратура. Хората обжалват своите сметки, съдилища отхвърлят тези жалби поради закона, всички кълнат съдиите, а политическата лисица се радва, че само нейната съдебна опашка се оказва виновна. Но трябва да е съвършено ясно на наблюдателите, че клетвите не са само срещу съдиите, а и срещу ЕС и НАТО, тъй като възрастните твърдят, че такава гавра при комунизма не е имало.
- Монополното обжалване пред конституционния съд е свещеният стълб на законодателната корупция, който ще бъде ожесточено бранен от елита до последна монета. Ако чуждите доброжелатели са сериозни те трябва да помогнат този стълб да бъде отсечен, защото бедният мълчлив човек на улицата е от значение- този, чиито поглед отбягва скъпи коли и витрини. Нему дължим шанс да спори със властта чрез конституционна жалба. Защото неговите деца са доброволци в задграничните военни мисии в Ирак и Афганистан- не децата на богатите управляващи ДАтчици. В противен случай обикновеният прост човек ще продължи да възприема демократично-пазарното законодателство като цвилеща годзила, гонеща последните му спестявания.
01.09.2006
София
Валентин Брайков
Адвокатско Бюро Брайков