Blog

• Има нещо, което много и отдавна дразни българските младотурци в законодателството-това е равносметката, че цялата гражданскоправна система се крепи на четири стълба- Закон за задълженията и договорите, Закон за собствеността, Закон за наследството и Гражданския процесуален кодекс. Всички те са създадени между 1949 и1952, т.е. при апогея на сталинизма. Следващият в класацията е Законът за нормативните актове от 1973г.- върхът на тоталитаризма. Тези пет закона са трън в суетата на днешните законодателни занаятчии, защото ги плаши споменът за легендарните аристократи на българската юридическа мисъл от онова време и библейската мъдрост “По плодовете им ще ги познаете”. Не случайно сега нашето право прилича на гора, в която вилнее циганска сеч и се пее законодателна чалга. Вече е ред и на горните пет дъба. От там дойде великденската радостна вест, че нов ГПК-2006 е приет на първо четене, т.е. че ГПК-1952 е почти катурнат.
• “Живеем в законов потоп”, каза виенският кардинал Кристоф Шьонборн на 23.10.2005. България навлиза в този потоп чрез нормативния водопад на присъединяването към ЕС. В този юридически катаклизъм единствената опора за правата на обикновения гражданин е процесуалният закон, чрез който той може да ги брани в съд. В такъв момент да сменяте бронята и меча на субективните граждански права е равно на умишленото им жертване в разгара на сражение. Това означава да отнемете на съдилищата и на търсещите правосъдие 55 години всестранна съдебна практика и авторитетна процесуална литература, осигуряващи стабилност, приемственост и предвидимост. Дори да е съвършен, ГПК-2006 ще се нуждае поне от 10-15 години, за да стабилизира приложението си. Колко субективни граждански права ще паднат беззащитни по време на този хаос? Не можеше ли да се мисли за нов ГПК след шока и стреса на присъединяването, най-рано след петата му година? Колко страни членки на ЕС си смениха процесуалните кодекси в такъв момент? Кой сменя самолет във въздуха?
• Неизбежният правосъден хаос от нов ГПК е може би истинската цел. Забележете, че в почти всеки нов закон има глава за собствено производство или особени процесуални норми, изключващи общите на ГПК. Отделни материални права си шият по поръчка индивидуални процедурни костюми. Така първо се разбива единството на процесуалната стража, а после се елиминира нейната системност. Тя се раздробява, става партикуларна, несинхронизирана, фрагментарна и по такъв начин не само безпомощна срещу произвола на силния, но и оръжие на този произвол. Връх на тази тенденция е динозавърът на българския Кодекс-стан, Данъчно-осигурителния (т.н.) процесуален (и т.н.) кодекс, напомнящ затворнически устав тип “Гуантанамо”. Разбиването на процесуалноправната система е тих триумф на организираната престъпност.
• Пробутването на ГПК-2006 е своеобразен процесуален преврат. То е и един насилствен отказ от 55 години съдебно и научно наследство. Някой иска да отстрани органа в храма на българското гражданско право, какъвто е ГПК-1952. Сигурно вече са готови за печат “Предварителни бележки към увода в новия ГПК”, защото всичко започва от днес. Не че ГПК-1952 е свещена и неприкосновена крава. Неговият приемник обаче трябва да се роди след най-широко, най-дълго и най-спокойно обсъждане. Какво пречи проектът да се издаде и представи на обществеността с коментар на неговите автори? Да се бърза бавно. Не бива да правим процесуален кодекс чрез четническо-хайдушка тактика на анонимни будители, които изстрелват в мъглата от засада своите законодателни скрижали, после симулират дискусия и накрая си гласуват своя проект. Хилядите практикуващи юристи не са безгласни пациенти на няколко процесуални доктора.
• Липсва прозрачност в зачатието на ГПК-2006. Наистина в доклада на Европейската комисия за България от 26.09.2006 на стр.10,15 и 23 се споменава забава в приемането на нов ГПК. Кой обаче докладва на Брюксел, че ГПК-1952 е негоден и трябва нов? Защо Брюксел не казва кое му е негодното? Къде е прозрачността в мнението на ЕК за българския ГПК? Ситуацията подозрително напомня затварянето на ядрените реактори на Козлодуй- там не стана ясно защо, след като са безопасни и годни, ЕК иска да ги изхвърлим. И сега не е ясно кой ще отговаря ако смяната на ГПК се окаже безрезултатна и вредна. Дори божествен ГПК няма да излекува българския съд от лошото материално право, с което е принуден да борави, нито ще го спаси от неграмотното дипломирано опълчение, идващо от множеството юридически факултети.
• Не можеш да станеш Комисар Лекс ако си по природа Комисар Рекс. Това трябва да помнят всички, които считат новия ГПК за свой кариерен трамплин. Тъжно е да гледаш как политиката превръща впечатляващи процесуалисти в партийни ДАтчици или живи приложения към нотариални актове. На тях предлагам следните цитати:

стр.66: “…законодателят предпочете да отмени, респ. да измени отделни разпоредби на ГПК и да го допълни с нови вместо да го отмени и замени с нов ГПК. Този подход бе мъдър….Той обезпечава приемственост и възможност да бъде използвана богатата практика на ВС и ВДА по прилагане на ГПК повече от 55 години, изтекли от неговото влизане в сила през 1952”.

стр.67: “…време е законодателят да ограничи активността си в гражданскопроцесуалната материя до най-наложителното, за да се постигне желаната стабилност на закона и практиката”. Тези пасажи са от учебника по Българско Гражданско Процесуално Право-2006г. на патриарха на българския граждански процес проф. Живко Сталев- духовен баща на поколения български юристи. Колко такива духовни синове и дъщери се отказаха от него преди първи европейски петли? Можеше ли на неговите 95 години да не го огорчаваме приживе?

• Съзнателно оставям на други колеги конкретен коментар на новия ГПК. За истинскотто отношение на властта към него говори новоприетият чл.293А от Наказателния кодекс, предвиждащ затвор за неплатен дълг. Така във връзка с принципите на процеса се сещам за една крилата фраза на Тодор Живков, казана по друг повод, но пак за принципи:”Конкурсно начало не означава конкурсен край, другарки и другари”. Имам само две предложения към ГПК-2006: първо, емблемата му да бъде лебед, яхнал крокодил и второ, бланките на съдебните решения да започват с “Вимето на народа” вместо “В името на народа”.
• Ако все пак ГПК-2006 мине на второ четене предлагам на колегите-съмишленици да запалят по една свещ за Вечна Памет на ГПК-1952 и тихо да си кажем:”Този грях не е мой, Господи”.

08.10.2006-София

адв. Валентин Брайков

• В началото на 2006 българската конституция бе изменена, за да отговори на европейските тревоги за безотчетността на съдебната система и свързаните с това пороци. През последните 15 години магистратите успяха да се превърнат от разделена власт в акционери на властта извън демократичен контрол. Приложеното лечение се сведе до разширяване конституционните функции на правосъдния министър да подготвя съдебния бюджет, да предлага повишаване или понижаване на магистрати и да контролира администрирането на съдебни дела- чл.130а. Лекарството се видя твърде силно за европейските и американски лекари на България, опасявайки се, че то може да отрови разделението на властите от чл.8 на законодателна, изпълнителна и съдебна. На помощ бе извикано цялото правителствено лицемерие, за да маскират раздразнението на дива котка в кротостта на послушен пудел. Ако трябва да променяме промените, казаха те, този път ни трябва предварителното ви одобрение. Така по този въпрос българският парламент възприе ролята на аптека, чакаща да изпълни чужда рецепта, за да приготви и даде лекарството на съдебния пациент, който вече показва признаци на апатия.Нищо чудно, че рецептата се бави.
• Тези, кито искат да спасят разделението на властите първо трябва да разберат има ли нещо останало за спасяване. България не е единствена в демократичния си модел, при който политическата партия, спечелила изборите, формира парламентарното мнозинство и това мнозинство гласува правителството, обикновено оглавявано от партийния лидер. В тази политческа стълба няма никакво разделение, отделяне или независимост на властите. Волята по законодателни и изпълнитлни решения има един и същ център и източник- изборният победител, който ги изпраща на съответната служба. Раздаването на шапки и функции не е разделение на властите. Излиза, че за всеки избирателен мандат ние избираме колективен монарх, който управлява и парламента и правителството. Онези, които изградиха идеята за разделението на властите през Просвещението едва ли бяха демократични републиканци- някои от тях имаха пред вид суверенен разпределител над разделените власти. В края на краищата, всеки набожен републиканец вярва в небесната монархия.
• Единствените решения с обвързваща сила извън парламента и правителството се вземат от съдебната система. Тя не се избира, назначава или уволнява чрез пряк демократичен вот. А мандатът на магистратите е обикновено безсрочен до пенсиониране. Техните актове са задължителни за всеки в юрисдикцията- съд може директно да отмени правителствено решение, но правителството не може да отмени съдебно решение- то може само косвено да повлияе да бъдещи съдебни решения чрез промяна на закона от своите законодатели, но не може да спаси от съдебна отмяна днешното си скъпо правителствено решение. Законодателно-правителственият отбор срещу съдебния- това е съществуващият дуализъм в архитектурата на властта. Управници срещу магистрати- това е мач, където топката е думата на закона- монополно създавана от управниците, но монополно тълкувана чрез факти от магистратите. Управниците се опитват да стеснят тълкувателната свобода на магистратите чрез конкретно редактирани закони без поле за маневри, но конкретните думи са слаби да покрият непредвидени факти и обстоятелства- което пък е шансът на магистратите за тълкуване. Затова добрите стари закони са абстрактно редактирани.
• Така че ако някой иска да контролира съдебната система има само два възможни източника на такъв контрол, съответстващ на двете разклонения на властта- контролът трябва да дойде или от самата съдебна система или от законодателно-изпълнителния клон. Експериментът със съдебен самоконтрол чрез висшия съдебен съвет през последните 15 години се провали. Единственият останал източник на контрол е управляващото мнозинство в парламента и правителството. В тази логична посока бяха конституционните изменения от началото на 2006- стигащи според някои твърде далеко, но колко далеко да са- не казват. Ситуацията кристализира в простия въпрос: Какво яйце се очаква от тази кокошка и може ли от него да се направи омлет без да се чупи? Трябва ли да си създаде нещо с истински зъби, от което съдиите да се страхуват или ще стигне някаква съдебна стена на плача, някакъв съдебен омбудсман?
• Докато горният въпрос е висящ в чужбина, следва да припомним, че ключът към съдебната система е в отмяната на нейните решения. Ако българските магистрати знаят, че абсурдно местно съдебно решение може да бъде отменено от някоя европейска юрисдикция и че достъпът до нея е лесен и евтин за обикновения гражданин- това веднага ще настрои манталитета им към стандартите на европейско правосъдие. Защото те ще научат, че няма как да се уреди оцеляването на абсурден съдебен акт и значи съответната корупция е безсмислена. Българското членство в ЕС е вече видимо, отчасти поради стратегически апетит и политическа благотворителност.
• Но най-важен от всичко е контролът върху законодателството. Законите са софтуерът, чрез който съдилищата /хардуерът/ оперират. Често съдилища са упреквани за лошите закони, които те трябва да прилагат. Повечето от тези закони са умишлено направни лоши, а не поради небрежност или незнание. В тези случаи общественото мнение и опозицията са били ранна тревога, останала нечута от управляващата арогантност. Единствената институция за контрол на законодателството е конституционният съд. Но правото на жалба пред този съд е ограничено до: 1. 20% от всички депутати /т.е. 48/, 2. Президент, 3. Министерски съвет, 4. Върховни съдилища, 5. Главен прокурор, 6. Национален омбудсман /по човешки права/. Няма индивидуален и пряк достъп за обикновените граждани до конституционния съд- те няма как да го сезират. А и самият конституционен съд не може да действа по собствена инициатива дори когато съдиите му виджат появата на груби и брутални анти-конституционни закони 15 годишен опит доказа, че между институциите лесно се урежда мълчалива коалиция за конституционно бездействие, така че наглият закон за оцелее. Една от първите стъпки на новия главен прокурор беше да оттегли конституционната жалба на своя предшественик срещу един спорен закон за конфискация на престъпно имущество без наказателна присъда. А сега няма кой да обжалва друг безумен закон въвеждащ колективна отговорност за сметки на топлофикация- насред корупционен скандал за над 100 млн. евро в същата топлофикация, където отговорността за корупция била лична, а не колективна- казва същата прокуратура. Хората обжалват своите сметки, съдилища отхвърлят тези жалби поради закона, всички кълнат съдиите, а политическата лисица се радва, че само нейната съдебна опашка се оказва виновна. Но трябва да е съвършено ясно на наблюдателите, че клетвите не са само срещу съдиите, а и срещу ЕС и НАТО, тъй като възрастните твърдят, че такава гавра при комунизма не е имало.
• Монополното обжалване пред конституционния съд е свещеният стълб на законодателната корупция, който ще бъде ожесточено бранен от елита до последна монета. Ако чуждите доброжелатели са сериозни те трябва да помогнат този стълб да бъде отсечен, защото бедният мълчлив човек на улицата е от значение- този, чиито поглед отбягва скъпи коли и витрини. Нему дължим шанс да спори със властта чрез конституционна жалба. Защото неговите деца са доброволци в задграничните военни мисии в Ирак и Афганистан- не децата на богатите управляващи ДАтчици. В противен случай обикновеният прост човек ще продължи да възприема демократично-пазарното законодателство като цвилеща годзила, гонеща последните му спестявания.

01.09.2006
София

Валентин Брайков
Адвокатско Бюро Брайков

• За да се отвлече общественото внимание от фатални провали на българската европейска интеграция, на сцената изскочиха някои известни призраци- досиетата на бившата комунистическа тайна полиция. Това се превърна в традиция на всяка изборна година след 1991- да пускаш отровни стрели в тялото на политическия противник без право на съдебно обжалване.
• Министърът на вътрешните работи /от когото тези дни се очаква решителна борба с оранизираната престъпност и корупцията/ разсекрети селективно досиетата на пет известни журналисти- твърдяни агенти на комунистическите тайни служби. Един от тях направи шокираща публична изповед, молейки за прошка българи и чужденци, които е шпионирал. Тази буря набира сила и може да се превърне в политически ураган, който да засегне и върха на държавата.
• Има обаче две важни причини защо това гърне с отрова ще се топли на бавен огън, но няма да прекипи.
• Медиите предполагат, че тези досиета са между 100 000 и 500 000. Нека да са 100 000. Правната психология твърди, че и най-тежкият престъпник има подкрепата и съчувствието на най-малко пет души- роднини, приятели, критици на всичко и др., които образуват т.н. солидарен кръг. Ако хвърлите тези 100 000 души на публичен линч със сигурност техният солидарен кръг ще се превърне в половин милионна ожесточена армия, жадуваща политическото ви унищожение. Никой не може да си позволи създаването на толкова противници в изборна година- като митични войници, израстващи от отровните семена на драконова нива. Истинското острие е страхът от разкриване, а не самото им публикуване. Един опасен стриптийз с отровни досиета.
• А другата причина е, че когато вулканът от разкритията изстине ще се видят ясно истинските печеливши от масирания вътрешен политически шпионаж- младото поколение на тогавашния комунистически елит, което трябваше да расте в мир и изобилие. Всички онези тайни агенти осигуряваха спокойния и цветущ живот на комунистическия елит. Един от линчуваните журналисти попита следното: “Ако направите сапун от телата/душата на концлагеристи и с този ароматизиран сапун се измият децата на нацисти/комунисти, тези деца чисти ли са днес? На власт и без досиета?”. Сега управляващите комунистически деца в соц. одежди не искат да чуят такъв въпрос.
• Практическият резултат от горната оргия е, че българската криминална полиция не може да разчита на информация от граждани. Никой не иска да сътрудничи с полиция, която в бъдеще може да го предаде и изхвърли като социален боклук. Така остават неразкрити над 150 публични покушения и бомбени атентати, които са върхът на брюкселския списък с български тревоги.

Юни 2006

Валентин Брайков
Адвокатско Бюро Брайков

• Българското правителство подготвя нов ДДС закон, който да влезе в сила на 01.01.2007- датата на българското присъединяване към ЕС. Германското и унгарското правителства също прокарват законодателни увеличения на техните ДДС ставки. Други европейски страни наблюдават с интерес, защото “Добрите примери трябва да се следват”. Има ли някой усещането за безтегловност?
• Данъкът добавена стойност е данък върху всяка сделка независимо от нейната ефективност. ДДС облага усилието, а не резултата. Човек плаща 20% ДДС по сделки, от които губи и от които печели. ДДС не зависи от успеха. Фискът получава парите си и в двата случая и следователно е без значение за държавата дали плащащият ДДС успява в бизнеса или не. Облагане на усилието прави държавата наистина неутрална спрямо резултата. Ето защо над 30% от българския държавен бюджет идват от ДДС. По този начин държавата наистина става безразлична към печалбата и значи може да си позволи намаляване на данъка печалба като политически грим. Но когато поискате намаление на ДДС, зъбите бързо се показват.
• Скъсаната връзка между усилието и успеха при ДДС е раковата клетка на съвременното данъчно облагане. Тя прави държавата незаинтересувана от успеха на икономическото усилие и от мерките за улесняването му. Ето защо няма скоро да се разделим с бюрокрацията, корупцията, селективното правосъдие и управленско безсилие. Но по-опасно е чувството за безтегловност у някои правителства, че могат свободно да увеличават ДДС, за да финансират дефицити, създадени от липсата на икономически успех, пренебрегнат от същия ДДС. По този начин ДДС се превръща във финансов кокаин, даващ на правителствата временно облекчение и розови сънища, следвани от още по-остра криза. ДДС зависимите трябва просто да бъдат лекувани. Тук размерът наистина има значение, тъй като ДДС ставка до 10% е горчив, но смилаем хап, докато ДДС ставка над 10% прилича на злоупотреба с наркотик. С цялото ни уважение към данъчните власти.
• Винаги ни е смайвало ДДС понятието “данъчен кредит”. Когато държавата твърди, че ми дава ДДС кредит, това би трябвало да значи, че тя ми дава нейни собствени пари. Но кога тези пари стават държавни, за да бъдат обратно кредитирани към мен- преди да са взети от мен или след като са взети? Според действащата концепция те са станали държавни от момента на моето задължение към държавата за тях, но преди да съм ги платил. Само чрез такава конструкция може да се предполага, че тези пари са ми обратно кредитирани. Вълшебно събран данък. Но юридически това е терминологична боза, защото титулът върху парите като родово определени вещи преминава чрез ефективното плащане или превод, а не чрез просто съгласие или задължение. Но някои още си мислят, че ни кредитират с нещо, което не са получили и още не е тяхно.
• Защо в България се казва Закон за данък ВЪРХУ добавената стойност? Защо ВЪРХУ? Той самият данък е добавената стойност- 20% върху цялата цена на престацията. Ако данъкът се дължеше само върху “добавеното/принаденото” тогава щеше да бъде 20% само върху тази прибавена част, а не върху цялото. Може би предлогът “върху” е едно ехо от по-щастливи ранни стадии на човечеството, когато мятането върху друг или покатерването върху нещо е било белег за прогрес.
• Укриването на данъци ще е може би частната война на малкия чонек. Той едва ли ще тръгне с пушка по улицата срещу властта, но може да си спести някои дължими данъци. Едно неплатено Евро данък много повече уврежда властта, отколкото един изстрелян куршум. Ето защо разумните данъци, съответстващи на здравия човешки разум и на чувство за справедливост ще определят кои държави в бъдеще ще оцелеят.
• Преди векове българските селяни са стигнали до извода, че човек НЕ може да убеди кравата, казвайки й:

“Днес ми дай млякото, а аз утре ще ти дам тревата”.

Май 2006

Валентин Брайков
Адвокатско Бюро Брайков

Който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години.

_________________________________________________________

• Нормата създава очевидна юридическа солидарност между лицето, даващо подкуп и длъжностното лице, което го приема. Тя прогласява еднаква съдба за двамата, една обща отговорност за подкупа. Разпоредбата внушава увереност за корумпирания чиновник, че лицето, предлагащо и даващо подкуп, не е симулант, защото и симулантът се наказва.
• Поуката от чл.307 е, че подкупването трябва да бъде сериозен и надежден бизнес дори в стадия на преговори. Тя изключва притеснението на корумпирания чиновник, че предлаганият подкуп може да е капан. Няма такъв страх и несигурност. Това е крайъгълният камък на българския правов щит над височайшата корупция.
• Чл.307 трябва да се премахне, за да възникне атмосфера на несигурност в чиновниците, вземащи подкуп. Така те винаги ще имат едно на ум, че предлагащият подкуп може да ги подвежда с цел разобличаването им. Чувството за такъв страх и несигурност ще се увеличи след няколко осъдителни присъди в резултат на симулиран подкуп. Това би бил лакмусът кой къде е в борбта за и против корупцията и би изиграл ролята на Соломонова притча за разпознаване на майката. Защитата на чл. 307 НК просто ще бъде яростна.
• Чули ли сте европейски или американски източник да протестира срещу чл. 307?
• Горната идея бе за пръв път публично лансирана в края на 2005г. от адв. Марин Марковски, член на Софийската адвокатска колегия.

Март 2006

Адвокатско Бюро Брайков

• Това е един вътрешен поглед към т.н. “Българска правова загадка”. Под правова загадка имам пред вид шокиращите новини за 65 неразкрити атентати, ненаказани злоупотреби с милиарди обществено имущество, нито един нарко-барон или корумпиран политик зад решетките, председателят на централен съд кара крадена кола, журналисти надхитряват нотариус в привидна продажба на официалната лимузина на главния прокурор и четирима полицаи ритат до смърт задържан в белезници, но прокуратурата ги оневинява.И всичко това в държава, която преди 15 години беше толкова скучна и досадна провинция, че човек жадуваше за филми с подобни сценарии.Сега реалността изпревари творческата фантазия. Просто искаме да покажем, че “Макар да е лудост, в нея има система”.

• Може би обяснението трябва да започне от фасадата на Софийската съдебна палата. Там има своеобразен двоен сфинкс, който държал ключа към загадката. Това са статуите на два величествени лъва, предвождащи съдебната палата. Ако обаче погледнете внимателно тези царствени животни, сигурно ще забележите, че те двете стъпват по съвършено различен начин. Десният лъв стъпва симетрично, вдигайки едновременно напред двата си десни крака, а левият лъв е стъпил асиметрично- като човек вървящ на четири крака. Единият от двата лъва стъпва погрешно, очевидно те са от различни батальони с различна маршова музика. Но и двамата носят общо послание – символа на разногласия в правосъдието.

Има редица причини за това жалко положение, но най-важните изглежда са следните:

• Първият отрицателен фактор е невъзможната скорост, с която България е принудена в последните години да усвоява нови закони. Нещо като смяна на самолети във въздуха.

• Рецепцията на чужди правни модели не е новост в българската история.

• За пръв път това се случва в ІХ в., когато царството ни започва да приема новите християнски закони. Минават повече от 100 години, за да бъдат усвоени новите норми, и тогава никой не е питал дали сме готови за присъединяване към Християнството. България поставяла юридическите въпроси, а Константинопол и Рим се състезавали да разясняват. Отговорите на Ватикана на българските правин въпроси създават известният документален паметник на ранното католическо право, известни като “Отговорите на Папа Николай І на въпросите на българите” през м. ноември 866 г. Но минали най-малко още сто години, за да бъде напълно възприета и наложена този древна християнска “хармонизация на правото”.

• Втората масова рецепция на чужди закони за България е била между Освобождението от Турция 1878 до Първата световна война. Това са около 40 години за трансплантация на континенталната правна система, започнала със самата конституция. За тогавашната руска администрация е било ясно, че единственият начин да се задържи руското влияние е да заложи на чувството за благодарност у широките народни маси, поради което се орентират към твърде демократичен модел. По такава логика белгийската конституция става образец на българската. Но тази втора вълна на рецепция отнема около 40 години и то без външен натиск.

• Третата кампания за драстичен внос на законодателство е след Втората световна война между 1945 и 1955, когато България е продадена, предадена и жертвана на сталинисткия тигър макар че не воювахме срещу съюзниците и спасихме евреите си. През тези 10 години съветски институти са инжектирани в цялото ни право. Все пак, почтено е да се признае, че във върха на сталинисткия терор между 1948 и 1952 България създаде четирите си най-добри граждански закона: Закон за наследството, Закон за задълженията и договорите, Закон за собствеността и Граждански процесуален кодекс. Всички тези комунистически гражански закони, макар леко изменени, са още в сила и днес. Но е било въпрос на десет и повече години, за да се премине нормативно към държавно управлявана икономика.

• Сега сме изправени пред четвъртия историчеси приток на чужди закони – тези на Европейския съюз. За разлика от предишни рецепции, този път прииждащите европейски норми са като законово свлачище – огромно количество, в срок от три до пет години и помитащи всичко. Дори при най-добро желание, страната няма време да погълне толкова много нови закони, системата се претовари и просто рухна. Стана нещо като помпене вода в устата на удавен човек. Библейският воден потоп се повтаря като потоп от норми – напълно неразбираеми за нормалното човешко същество, т.е. правото става по-малко човешко, хуманно. По тази причина правото престава пряко да ръководи поведението на обикновения човек – след като той не може да го разбере и сляпо разчита на чуждо тълкуване и адмнистративни заповеди. Но това право вече не е щитът и копието на човешките права, както си го представяха Великите революци. Отнемайки на обикновените хора ясната простота на Десетте божи заповеди и превръщайки правото в кръстословица, достъпна само за днешните висши жреци, това ни хвърля пак в най-дълбока древност, когато правото-Ius е било религиозно тайнство-Fas. Това е първата и главна причина за настоящата българска юридическа драма.

• Вторият печален фактор извън контрол е острото несъответствие между количеството правни норми и капацитета на държавата да ги обезпечи с принуда. Уравнението между закони и санкционен капацитет не е част от местната управленска култура. Закони се приемат и публикуват както се печатат пари без стойност. България има валутен борд, но тя се нуждае много повече от законодателен борд, който да спре издаването на закони без санкционно покритие. Но като всяко друго разумно ограничение на властта и това не е добре дошло на държавния връх.

• Третият отрицателен фактор е глобалното противоречие между скоростта, с която се сключва договор – електронно за секунда плюс няколко дни за доставка, и годините, необходими за съдебен спор по същия договор. Икономиката вече не търпи такова кризисно несъответствие между едно стопанско отношение и неговото лечение, поради което инстинктивно се търсят рязко съкратени решения на проблема – каквито и да са те.

• Следващите три препятствия пред правната ефективност са домашно производство. Съдебната система беше преустроена от две на три инстанции. Регулирането и настройката на тази голяма промяна отне около 10 години. За да контрастира комунизма, правосъдието получи такава независимост, че някои магистрати започнаха да разбират разделението на властите като акции във властта. Така болезнено преоткрихме правилото на Колумб, че който пътува далеч на запад, непременно ще стигне на изток.

• Друг домашен удар върху правосъдието беше отварянето през 1991 на достъпа до адвокатската професия за всякакви дипломирани юристи. Без специални изисквания, без приемни изпити. В резултат, само за няколко години колегията нарастна от 2000 на 12 000 адвокати, т.е. шесткратно увеличение. Така професията беше умишлено превърната в бунище за пропаднали политици, предишни магистрати и уволнени държавни служители. Политиката на отворени врати свърши като реалност на липсващи стени.

• А черешката на тортата беше, че само за пет години броят на юридическите факултети в България нарастна от един на десет. Десет факултета в страна с академични ресурси за само един ! Всяка година на 90-те тези десет юридически факултета изпомпваха в системата над 1000 дипломирани юристи, една слабо образована юридическа милиция, която яростно атакува постовете в съдилища, прокуратура, следствие, нотариат и администрация. Последствията са широко известни – те са споменатите по-горе новини.

• Удряйки твърдото дъно, нацията усети чувство на стрес, срам и порив да се върне към общите европейски правни стандарти. Възстановяването вече започна, но още не е съвсем видимо на повърхността.

• Първо, броят на юридическите факултети бе намален от 10 на 3, с единни програми и преподавателски състав. Образователният източник на замърсяване е почти напълно изключен. Все пак, известен брой прясно хабилитирани професори от размножените и после съкратени факултети се оказаха свободни единици, на разположение за велики дела в политиката, администрацията и правосъдието. Почти няма правителствен юрист без академично звание – като броя на генералите в бившата комунистическа армия.

• После, според новия закон за адвокатурата, кандидатите за колегията трябва да държат трудни писмени и устни изпити, за да се предотврати достъпа на аматьори до гилдията. През последния ноември към 70% от кандидатите пропаднаха на приемните адвокатски изпити. Същият подход е валиден за нотариуси и съдии – което е добра новина. Макар напоследък твърде много новоназначени млади магистрати да се оказват деца на висши политици и на академични юристи.

• Току що бяха депозирани проектоизменения на конституцията, между които 2/3 парламентарно мнозинство да отзовава главен прокурор и председателите на върховните съдилища – с надеждата да ги притисне към ефективност.

• Откровено казано, така наречената съдебна реформа трябва да започне извън правната система. Да се намали влиянието на политиката върху съда. От там идва отровата – от политическия натиск върху съдебните институции. Приоритет на всеки управляващ екип е да осигури имунитет и необратимост на главните си решения и сделки, свързани с пари. Така че основният им инстинкт е да превърнат правосъдието от куче-страж в сгушен пудел.

• Кой създаде измислицата, че политиците са добри, а магистратите – лоши? Такъв дуализъм между лисицата и нейната опашка внушава изключително удобното послание, че политическият елит е здрав, и трябва само съдебна реформа. Постоянното повтаряне на тази измислица хвърля воал върху простата истина, че именно парламентарното мнозинство, т.е. управляващият елит създават неефективното правосъдие и обърканите материални и процесуални норми. Ако видим в политическата класа същински партньор на организираната престъпност, тогава кръстословицата бързо ще се намести, защото е видимо и логично, че престъпността никога няма да създаде ефективен механизъм срещу самата себе си. Управляващата политическа класа не може да бъде автор на решението, щом е основна част на проблема. Статуквото се базира на вътрешната сметка, че природата на българския народ е почти безкрайното търпение преди изригване на протеста, и чрез задържане жизнения стандарт на минимум превръщат в приоритет не правосъдието, а физическото му оцеляване. Да оцеляваш в толкова богата на ресурси страна! А външната сметка е да предложиш на съответния Голям Брат /който е да е той в момента/ външно-политическо послушание срещу несмущавана вътрешна корупция – “Крадем наградата от собствения си народ, а не от Вас, така че Вие си говорете за реформи, а ние ще лудуваме”. Търговците не могат да се самоизгонят от храма – друг трябва да ги изрита.

• Думите вече не значат толкова много. Смисълът на демокрацията е да създаде безкръвна и ненасилствена формула за налагане волята на една група хора върху друга група. Опитът внушил предположението, че е по-вероятно 10 меча да победят 9 меча, така че гласове вместо мечове да определят победата. Т.е. битката да се играе с думи и гласове, а не да се воюва с истински оръжия. Един човек=един меч=един глас. Обаче модерните оръжия и пари поставят под въпрос тази древна формула като елемент на демокрацията. Днес един специален меч може да победи хиляди други и онзи, който го държи, едва ли ще приеме равната тежест на победените хиляда. По-скоро данъците, а не гласовете, вече крепят държавата.

• Трагикомичен театър на суетата е да наблюдаваш колко много кодекси се създават в България. При остър недостиг на експерти за създаване на обикновен закон има излишък от интелектуални гиганти за автори на кодекс и нищо по-малко. Само през 2005 г. бяха приети четири кодекса: Кодекс на международното частно право, Наказателно-процесуален кодекс, Застрахователен кодекс и Данъчно-осигурителен процесуален кодекс. Други четири чакат готови на конвейра към пленарна зала. Тази гротеска роди табелата “КОДЕКС-СТАН” /от турски – “Булгаристан”/ вместо предишната “Доматена република”. И това става в парламент, където депутатите безскрупулно гласуват с карти на отсъстващите си колеги, така че 20 присъстващи подават над 120 гласа – стигайки до там, че през декември 2005 един журналист успя да проникне в залата и да гласува с изоставената карта на отсъстващ депутат. Истинските размери на комедията ще се очертаят, ако в края на парламентарния мандат депутатите държат изпит върху най-важните закони, които самите те са гласували.

• Въпреки това сме твърдо убедени, че горната драма /едва ли чисто българска/ НЕ бива да отложи влизането на България в ЕС от 2007 за 2008. Такова отлагане може да се окаже трагична грешка. Какво толкова ще се подобри за една година? Няма смисъл да държиш пациент пред спешно отделение още един час, за да станел по-годен за лечение. Напротив, лечението ще се усложни и оскъпи. Онова, към което българската мафия изпитва смъртен страх, не са нови закони или съдебна реформа, а европейски наблюдатели на граничните митници. Мафията е влюбена в предпазната клауза и отложеното членство. Нещата просто стоят така:

Чии подкрепления ще пристигнат първи?

Валентин Брайков

Януари 2006 – Адвокатско бюро Брайков

• На 26 октомври 2005 Европейската комисия публикува годишния си Мониторинг доклад за напредъка на България към присъединяване /Договор подписан през април 2005 с възможна, но несигурна начална дата 01.01.2007/. Последното изречение на този 77 страници доклад гласи: “В заключение, необходими са спешни действия в… битката срещу организираната престъпност, измамите и корупцията, за да бъде България готова за членство на предвидената дата”. В 9.15ч. на онази сряда сутрин вътрешният и правосъдният министри даваха прес конференция за това колко уместни са и колко скоро ще бъдат приложени препоръките от доклада. Телевизионните камери запечатаха как вътрешният министър изведнъж се втурна към вратата на залата след като получи бележка, че току що в центъра на София “по чикагски” е застрелян вторият най-богат българин банкерът Емил Кюлев /около Евро 500 млн/. Осмото публично покушение през двата месеца откакто това правителство дойде на власт и 65-то за последните пет години. За никое няма осъдени.

• Две седмици по-рано българският парламент приключи спешното приемане на новия Наказателно процесуален кодекс /НПК/ с надеждата да смекчи критиките в очаквания доклад на ЕК. Тази прибързаност предизвика горчиви медийни сравнения с Али Баба и 40-те разбойници, опитващи се да отворят европейската пещера със съкровища чрез вълшебната парола «НПК, НПК».

• В населението преобладава чувството, че българската мафия се радва на конституционния статут на църква- държавата не се меси в работите й, а само й осигурява условия за дейност. Почти винаги състезанието е между «организирана престъпност срещу дезорганизирано правосъдие». Като че ли тоновете наркотици, влизащи в страната, прелитат над границите като птички без «птичи грип». За обикновения българин е трудно да разбере как може да има добро правителство и парламент, но лошо правосъдие. А кой създава законите за лошото правосъдие ? Ако страната е обладана от престъпен терор, нужна е международна помощ, за да го разгроми- а не да играем трагикомична гротеска, изпращайки български войници да се борят срещу тероризма по света, когато собственият им дом е в пламъци.

• Европейският доклад остава открита възможността за отлагане на българското членство с една година до 2008. Разумът на тази опция е под въпрос ако на положението се гледа като на тежко болен, когото ще държат още един час пред спешно отделение, за да стане годен за лечение. А и някои българи се чудят дали такова отлагане е проклятие или благословия- ако ядрените реактори за евтино електричество поработят още година или ако шансовете за етническо оцеляване вътре в ЕС пак се преценят. Българската дълбока и «тайна» тревога е фаталният риск за миграция от съседна /ЕС член ?/ Турция, която ще унищожи етническите пропорции и от там самата българска нация- «смилайки я в етническа кайма за нови геополитически кюфтета», както се страхуват ултранационалистите. Последните дори призоваха «Турция да влезе в Тексас» и предложиха на европейския комисар по разширяването Оли Рен да се развълнува за оцеляването на родната му Финландия ако Русия влезе в ЕС- за да разбере българските чисто цифрови тревоги без анти-турски предразсъдаци.

• В шума на горните събития беше извършено друг вид тихо, но по-опасно покушение, незабелязано от новинарските мрежи. Българското правителство реши да въведе отново фиксираните цени на цигари. Т.е. властите пак ще определят цените на цигарите на вътрешния пазар. Смисълът е цената на вносните цигари да бъде изкуствено по-висока от местно произведените, за да се предпазят последните от свободна външна конкуренция. Това е умишлено покушение срещу представата за българска пазарна икономика само шест месеца след подписване на договора за присъединяване към ЕС и в решаващото време до окончтелния доклад на комисията през следващата пролет.То бе извършено в деня след публикуване доклада за България- и никаква европейска реакция. Правителството е коалиция от три партии /социалисти, роялисти и етнически турци/, които са пряко отговорни за провала на приватизацията на Булгартабак през януари 2005. Сега сметката за катастрофиралия промишлен отрасъл пристигна и те искат да я платят с пари на потребителя срещу лошо качество- дори само за една година, но да не излязат гладни работници по улиците днес. Все пак рискът от социална експлозия не е отминал.

• В момента българите са бомбардирани от драстични увеличения в цените на гориво, парно отопление, електричество, вода, събиране на боклук, цигари, алкохол, застраховки, имотни данъци и т.н. Те са много по-високи от скока на петролните цени и се мотивират с огромно повишаване на акцизния данък. Както в най-милите комунистически времена и сега отговорността се прехвърля на запад- този път на ЕС, който налагал тези акцизни нива. Европейският съюз широко е използван като идол, на чиито олтар може да се жертва здравият разум и то без въпроси. Но защо ЕС не заповяда същото увеличение и за дохода на потребителите- както при акцизите? Обикновеният българин е безпомощен пред монополния тероризъм. Почти цялата му заплата отива по сметки, за които той няма избор, няма договорна свобода, няма алтернатива. Комисията за защита на конкуренцията не реагира на будилника. Размерът на дохода, похарчен за монополно наложени цени, е цифромерът на индивидуалната икономическа свобода. Това е раковата клетка на обществото, източникът на обществен разврат и поквара, защото още в семейството детето научава, че парите на родителите могат да се вземат чрез изнудване на тяхната безизходица- азбуката на бъдещия престъпник, независимо от модерното европейско правосъдие. Дори ако решиш да се откажеш от парно отопление /като много други/ ще продължиш да плащаш 10% «такса мощност» – политически свободен, но икономически окован. Защо плащаме на депутатите и когато не работят ? Отговорът : «Такса мощност». Всъщност много хора просто не плащат сметките си. В България загубите на водопроводна, електрическа и отоплителна мрежа се възлагат по закон на потребителите чрез цената, превръщайки ги в своеобразни акционери на загубите, но не и на печалбите и управлението. Израз на отчаяние бе оплакването на един правозащитник, че българите живеят в монополен концентрационен лагер, на чиито портал пише: «Плащането прави свободен» и «Всекиму своята сметка».

• На 29 октомври бяха проведени частични избори за кмет в столицата София и някои градове. Независими/непартийни кандидати, които искрено заплашиха корупционното статукво, бяха просто изключени от медиите. Никой не се изненада на 25% изборна участие. Стара чистачка в софийска сграда, добре разбираща обществената си нищожност, бе чута да казва:  «Да сме живи и здрави да ги копаме»

Ноември 2005

Валентин Брайков

• Последната и най-кратка Глава Четвърта от българския Кодекс на Международното Частно Право /Май 2005/ е озаглавена : ”Условия и ред за признаване и допускане изпълнението на чуждестранни решения и други актове”. Състои се само от осем члена с доста ясна редакция.

• Изключителната тежест на тази глава е, че по същество тя дава практическия резултат от избора на право и съд. Страните може да са направили валиден избор на право и съд и делото в чужбина да е спечелено, но съвсем друг въпрос e дали печелившото решение ще бъде признато и изпълнено в България.

• Следва рязко да отбележи, че признаване и допускане до изпълнение се предоставят не само на чуждестранни съдебни решения, но и на актове на несъдебни чуждестранни институции.

• Чл. 118 представлява важно скъсване с предишния принцип, че всяко признаване на чуждестранно решение трябва да бъде постановено от съд. Сега това признаване може да сe извърши от органа, пред когото решението се предявява и само при спор относно условията за признаване случаят ще се отнесе до Софийски градски съд с установителен иск. Това, което законът не казва, е че подобно ад-хок неоспорено признаване на чуждестранно решение от българска институция няма силата на пресъдено нещо, която би имало съответното решение по признаване от Софийски градски съд. Но за разлика от признаването по чл. 118, допускането до изпълнение по чл. 119 е монопол на Софийски градски съд – няма извънсъдебна/административна възмож-ност.

• Глава Четвърта не е послесловът на едно чуждестранно дело- напротив, тя е началният му господстващ фактор. През цялото чуждестранно производство ищецът трябва непрекъснато и зорко да следи дали някои там нормални процесуални действия или бездействия могат по-късно да се превърнат в засади и капани за българското производство по признаване. Няма голям смисъл от чуждестранна съдебна победа ако тя се окаже невалидна за българския ответник/длъжник- щом той няма активи извън България. По тази причиня някои български ответници са умишлено посивни пред чужди юрисдикции, надявайки се да превърнат въздържаното си поведение в пречка за последващо признаване и изпълнение на чуждото решение в България. Ето защо силно препоръчваме всяко дело пред чужда юрисдикция с българска страна да бъда наблюдавано внимателно от български адвокат /или да е втори защитник/ относно факторите за българско признаване и изпълнение, които ще станат релевантни, когато обстоятелствата на чуждестранната процедура са вече необратими факти. Такава предпазна мярка е по-евтина от горчивия край “овенчаващ делото”. Проста илюстрация на казаното е практиката на някои чужди юрисдикции да отхвърлят насрещен иск само в мотивите, но да не споменават това отхвърляне в окончателния диспозитив на решението- такава техническа подробност може да обезсмисли цялото чуждо решение и неговото признаване и изпълнение да бъде отказано на българска територия поради “непълно правосъдие”.

• Друго важно условие на Глава Четвърта /валидно за целия кодекс/ е, че тя не се прилага за материя, уредена от международни договори- ратифицирани и публикувани, двустранни или многостранни. Например Глава Четвърта няма да засегне приложението на ООН Конвенцията от 1958 за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения и няма да действа спрямо българските ангажименти в Договора за присъединяване към ЕС- щом последният влезе в сила и ако кодексът му противоречи.

Септември 2005

Адвокатско бюро Брайков

Публикувано в сп. «Търговско право» кн.2/2005

Кодекс прекрасен и без равни,
поклон заслужил си от славни!
Ти моя гордост и съдба –
на теб поднасям таз хвалба.

• С този куплет започва предговорът към едно от чудесата на светов-ната правна книжнина. Д-р Август Плешнер фон Айхщет, адвокат във Вал-Месеритч (австрийско-чешка област), посвещава живота си, за да преразкаже в стихове целия Австрийски граждански кодекс. През 1896 г. виенското издателство “Манц” издава резултата на това вдъхновение – 1502 текста на ABGB пременени в изящни рими, всяка от които убеждава, че един мъдър закон, минал през сърцето, става и красив. Постепенно цивилната поезия на д-р Плешнер се превръща в професионален мит- римуваните законови дефиниции се цитират и без спомен за автора. Може би това е една от причините през 2000 г. “Манц” да преиздаде творбата на австрийския адвокат в автентичния й шрифт от 19 век. (1)

• Когато държи в ръцете си поетизирания австрийски граждански кодекс, човек не вярва на очите си. За да разберете какъв ум и душа стоят зад тази творба, достатъчно е да опитате някоя българска правна норма да превърнете в стих- и ще ви стане ясно. Ключът към замисъла на д-р Плешнер е в подзаглавието: “За народа”. Истинската цел е законът да стане разбираем за обикновения човек, да се помни и повтаря лесно и с удоволствие въпреки присъщата му абстракция и сложна лексика. Нормативната повеля, преоблечена в рима, звучи естествено, хармонията на формата убеждава подсъзнателно в хармония на съдържанието. От предписание тя се превръща в описание на поведение- нещо, което няма как да не е така щом звучи така добре. Вижте сами :

§5 Закон да гледа все напред-
за миналото е късмет !
Каквото вече си успял,
остава твой безспорен дял.

Или

§10 Прилагат обичай тогава,
кога законът позволява.

• През 1896 г., когато Август Плешнер публикува своя кодекс-поема, ABGB e вече на 85 години. Приет на 1 юни 1811 с патент на Франц І, той вече действал от Галиция и Чехия до Далмация, от Тирол до Босна и Херцеговина, от Северна Италия до Краков и Трансилвания. Едва ли друг граждански кодекс е прилаган в такова етническо и езиково разнообразие, в такъв Хабсбургски Вавилон. Заслугата е на цял пантеон кодификатори /от фон Блюмеген – при Мария Терезия, до Феликс фон Цайлер- на финала/, но и на съзвездия юристи, доразвили го през 19 век- като Граф Тун-Хохенщайн. До 10.05.1897 кодексът е изпълнявал функциите и на австрийски търговски закон. Роден в друга епоха, д-р Плешнер не е между бащите на ABGB, но той е между най-отдадените на този законодателен шедьовър. Ето как просто и достъпно обяснява собствеността :

§ 354 Собствеността на вещ е право
да я държиш във робство здраво.
Слуга на всеки твой копнеж,
щом искаш – ще я продадеш.
На таз наслада си съпруг
и пазиш я от всеки друг.

• Езикът на автора доказва максимата, че стилът е израз на любовта към ближния. Език ясен, картинен, богат на асоциации, с мелодични рими и лека ритмична стъпка- читателят неусетно се носи по текста като във валс. Ако си австрийски студент юрист, няма как да забравиш, че :

§ 414 Тоз кой преправя чужди вещи,
за да направи ново нещо,
кой чуждото със свое смесва
събира, бърка и намества,
не става негов господар-
той кичи се със чуждий дар.

• Както споменах в началото, стиховете на Плешнер не са буквални рими на законовия текст, а негов поетичен преразказ със словесни илюстрации. Българският превод на този преразказ също не може да бъде стриктен ако иска да запази рима, ритмична стъпка и близост на сравненията. Степента на тази близост е и въпрос на късмет, какъвто е случаят с

§ 421 Кой собственик е на дървото
познаваш само по стеблото,
а не по корени широки
разперени във вси посоки.

• Историческият опит показва, че създаването на един качествен кодекс отнема около един век- от началната идея през мъдростта на няколко поколения до влизането му в сила. По тази причина Царство България от 1878 г. до 1944 г. преживя без нито един кодекс. Скромните мъдреци от онова време не се считаха достойни и компетентни за такава свята мисия. През 1935 Александър Кожухаров (тогава адвокат) си позволи “само” да преведе на български език Германския Граждански Кодекс (2), за да насочи следващите поколения към законодателния подвиг. 1970-80 Живко Сталев и Витали Таджер предизвикаха широк дебат за обхвата на евентуален български граждански кодекс, но следваща стъпка не бе направена. (3)

• Днешна пазарно-демократична България има осем кодекса, пренаписват се три процесуални /граждански, наказателен и данъчен/, готвят се за изстрелване още три- избирателен, административен и митнически. Обществеността не знае кои личности отговарят за техните слава или срам. И тук овладявам изкушението да пиша за нормативни динозаври, закони-разрешителници и ценностни тресавища. Спирам, защото изяществото на един закон не бива да е камшик за несъвършения, тъй като това изящество носи в себе си прошка, пример и вдъхновение. Какъв ли дух има ABGB, за да му посвети Август Плешнер живота си ? Българската правна общественост може да открие отговора ако се подготви да отбележи с подобаващо събитие 200 годишнината на Австрийския граждански кодекс през 2011 г. Същият юбилей на Френския граждански кодекс остана в 2004 г. почти незабелязан. (4)

• Отзив на книга се пише, за да провокира интерес към прочитането й. Не съм сигурен, че това е моята цел. Предупреждавам всички, че тя радва, но и натъжава- като убежище от реалността. Почувствайте го сами в последните строфи на д-р Плешнер:

Ich hab’s Gesetz gebracht in Reim
Der susser schmeckt denn Honigseim
Den Ernst gepaart mit muntern Scherzen
Und wend’ mich so an Eure Herzen  

 

Закон донесох ви във стих
и в медна сладост го обвих.
Със весел дух слова събрах,
сърцето си във ваште влях.

Валентин Брайков
адвокат

================================================================

Бележки под линия

(1) Das allgemeine Burgerliche Gesetzbuch
fur das Volk in zierlieche Reime gebracht
von Dr. August Pleschner von Eichstett
Erstmals erschienen 1896
Wien 2000
Manzsche Verlags- und Universitatsbuchhandlung

(2) Граждански Законник на Германската Империя.
Български превод от адв. Александър Кожухаров,
с предговор от проф. Любен Диков,
София 1935, Издателство Добромир Чилингиров

(3) Например : “Проблеми на кодификацията на гражданското право
в НРБ”, София 1975, Издателство БАН

(4) Едно изключение : “Френският граждански кодекс навърши 200 години”,
Камен Чолов, сп. “Съвременно право” кн.2/2004

 

• На 25 април 2005 България подписа Договора си за присъединяване към Европейския съюз от 01.01.2007. Екстазът на управляващи от аромата на идващите фондове и любопитната надежда на управлявани някак си “превързаха” събудената през същия месец рана за българска следа в атентата срещу Папа Йоан Павел ІІ от 1981г.

• Призракът на българската следа в папския атентат подсказва една равносметка на международните престъпления, в които е замесено името на България през последните 100 години :

1. 1933 г. февруари, запалването на германския Райхстаг. Обвинени трима българи, обвинението срещу тях оттеглено, осъден и екзекутиран холандски анархист Ван дер Лубе.

2. 1973 г. – председателят на италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер на път за Софийското летище катастрофира в камион. Шофьорът му загива, Берлингуер оцелява. В току що излязла италианска книга се твърди, че Берлингуер е бил мишена на атентат заради несъгласия с Москва-София.

3. 1978 г. – в Лондон на моста Ватерло е убит с отровен чадър Георги Марков- български писател, журналист в БиБиСи, противник на комунистическия режим. Подозренията са срещу българските тайни служби. 15 години след рухването на комунизма в България- сега член на НАТО и почти член на ЕС, няма заподозрян, обвинен и осъден за това престъпление. Какво още пречи ?

4. 1981г. атентат срещу Папа Йоан Павел ІІ. Българинът Сергей Антонов оправдан от италиански съд по обвинение за организиране на атентата по поръчка на българските тайни служби. Но петното върху нацията надживява оправдателната присъда.

5. 1997-1999 шест български медицински сестри и лекар са обвинени в умишлено заразяване на стотици либийски деца със СПИН. Смъртна присъда на първа инстанция въпреки доклад на световни СПИН експерти, че българите са невинни.

6. 2003, 11.март – Атентатът в Мадрид. Българин заподозрян, че е живял заедно с организатора на атентата и вероятно го е снабдил с мобилни телефони. Медийни публикации, разпити, но няма обвинение.

7. 2004- Български циганки продават новородени бебета в чужбина- главно в Италия и Гърция. Медийният вулкан избягва въпроса коя цивилизация и защо създава купувачи на такива бебета. Защо цивилизовани жени са принудени да градят кариера до 40 години, когато единственият им шанс за майчинство остава да си купят деца от чужбина ?

8. 1995-2002 твърдения за български нарушения на оръжейното и търговско ембарго срещу Садам Хюсейн/Ирак.

9. 2004 август- Президентът на българския олимпийски комитет Иван Славков е суспендиран и предложен за изключване от МОК заради видеозапис на предполагаеми коруптивни преговори без да е взел каквато и да било сума. Никакъв съдебен процес- български или международен. Така България стана дом на олимпийската корупция за световните TV зрители.

10. В началото на 2005 медийни твърдения за опити на ИРА да пере пари в България чрез мними инвестиции. Нищо конкретно и без съдебни последици.

11. Май 2005 : Грузински медии твърдят, че българи са замесени в опита за атентат /хвърляне на граната/ на площада в Тбилиси, където президентът на САЩ Джордж Буш щял да произнесе реч. Външното и вътрешно министерство на Грузия поднасят извинения на българското правителство за налудничевите твърдения. Но инерцията говори сама за себе си.

12. През април 1993 тогавашният турски президент Тургут Юзал умря неочаквано от сърдечен удар.  Това се случило  вечерта на 16 април, няколко часа след като посетил откриване на изложбата на българския скулптор Вежди Рашидов. Вдовицата на г-н Юзал  тогава тдърдяла и наскоро повтори, че сърдечният удар е  свързан  с лимонада, която той пил  на приема по случай българската изложба-нещо, което никога не е споделяно от официални турски източници. Все пак историята отново се появи в турски медии през април 2006, предизвиквайки горчиви коментари в София, че след Българския Чадър имаме вече и Българска Лимонада.

• Този списък създава усещането, че в международен план България се използва като учебен полигон за стрелба с кал. Тя е универсалният международен дежурен демон с почти служебна достоверност и в някои случаи е удобното отклонение от вярната следа. Това не може да са съвпадащи случайности от медийни и съдебни грешки. Те не биха били възможни ако българските управници бяха личности, а не стоки- с цена, но без достойнство. На прага на Европа България трябва да се раздели с тяхното позорно малодушие да приемат оплюването като дъждовни капки.

• Който продължава да дъвче каквато и да било “българска следа”, първо трябва да отговори на въпроса чия следа е Ялтенската от 1945, когато България беше подарена за 50 години на сталинисткия тигър, за да бъдат спасени други държави-активни съюзници на нацизма. И то след като през 1943 г. България спаси евреите си от депортиране в лагерите на смъртта- наградата й беше Ялта. Макар и формално нацистки съюзник, България не изпрати войници на фронта да се бият срещу Съюзниците. А най-добрите не-германски доброволни СС дивизии дойдоха от западно-европейски нации, които след войната получиха Плана Маршал. България пък получи Сталин!

• Едва ли търсачите на български следи ги интересува, че най-старото златно съкровище на света е именно в България /5000 г. преди Христа/ и че регистрираният патент за първия компютър принадлежи на българин- Джон Атанасов.

• А що се отнася до гореизброените престъпления- вместо клевети нека да триумфира конкретното правосъдие, дори светът да погине.

Май 2005 г.

Адвокатско бюро Брайков