Hi, How Can We Help You?

Author Archives: Nevena Koleva

Не познавам отблизо Христо Христов и не претендирам с него някаква фамилиарност. Семейната ми среда и минало изключваше достъп до когото и да било от комунистическия Олимп. Обаче съдбата ни срещна случайно около 2014 на една ресторантска маса с общи познати. Когато се запознахме, той прояви интерес към мене по следния въпрос: една неправителствена организация беше предложила на него и на други висши партийни функционери да напишат свободно, по своя преценка, избрани от тях спомени за комунистическото си управление. Бай Христо /както го наричаха останалите/ помоли за мнение дали някои любопитни истории, разказани ми от него, биха били интересни за бъдещи читатели. Ще ви споделя една-две от тях, защото проектът не се осъществи по неизвестни причини. Нямам претенции за обща оценка и поглед върху личността му.  Имали сме неповече от пет срещи в подобна обстановка.

     Направи ми впечатление един рядък талант у този човек- с някакъв непогрешим природен инстинкт той усещаше същността на събеседника си и веднага избираше безпогрешно на какви вълни, на каква духовна честота, да общува с него. Не говореше по един и същ начин със журналистка, с партийни другари, с бизнесмени, с управляващи или със скромна личност като мен. За всеки от тях имаше отделна индивидуална струна, на която да се чувстват равни. Пред мен са го питали предимно за търговски съвети във връзка с огромния му опит.

     Ето първата история: Някъде към 1980г. в Москва свикали съвещание на висши функционери от братските комунистически партии, чиято тема била Ролята на Личност №2 в Партията- т.е. вторият по власт и евентуален наследник на първия. Никой от българския централен комитет не желаел да участва в такова събитие поради очевадната му деликатност, чувствителност и опасност, особено в българския контекст. „Натопили“ Христо Христов да отиде в Москва по този повод като относително младши член на ЦК. На третия ден бай Христо каца със самолета от Москва обратно на летище София и взема ръчния багаж, за да се прибере вкъщи със служебната кола. Обаче когато застанал на стълбата на самолета, видял долу на пистата да го чака мерцедесът на Тодор Живков с хора от неговата охрана. Преглътнал притеснен. Казали му, че Живков го кани на вечеря и го чака в резиденция Банкя. Откарали го направо там. Живков чакал в подземието на резиденцията, където имало разкошна механа с величествена дървена маса и столове, достойни за аристократи. В единия й ъгъл била сервирана вечеря за двамата. Живков гледал бай Христо с изпитателен поглед и го насърчавал да яде: Яж бе, Христо, хапни си, идваш от път. А Христов, полуизпотен, едва вземал по залък, който засядал на гърлото и чакал гръмотевицата. Е как мина срещата, какво стана там, разкажи нещо, интересно ли беше?…Ами, другарю Живков, всички се изказаха, аз бях последен. Германските другари казаха това, чехските другари- друго, полските- трето… А ти какво им каза, бе Христо?…Аз, другарю Живков, бях най-кратък. Казах им, че въпросът за №2 в нашата партия не стои. Защото в БКП няма втора личност. Има само №1 и после идва №3, №4, №5 и т.н. Но №2 нямаме, такава цифра в нашата йерархия не съществува. Живков прихна да се смее с облекчение и ме потупа по рамото. На следващия ден бях повишен. Не разбрах какво точно е било повишението, мисля, че от кандидат член на ЦК е станал редовен член или нещо друго. Или орден? Не помня.

      Друг път бай Христо разказваше за българските задгранични търговски дружества, в които били съсредоточени огромни валутни средства в чужди банки. Тези дружества бяха прекратени около 1991, но почти никакви пари не се върнаха в България. Милионите изчезнаха. Бай Христо беше засегнат и възмутен от този грабеж, станал чрез кадри на бившето му външнотърговско министерство. Дори бил разпитван в рамките на някаква обща прокурорска проверка, която обаче била прекратена спрямо него като им обяснил гениално простата схема на престъплението: Когато издадоха решението за прекратяване на тези външнотърговски дружества, защо в същия акт не обезсилиха пълномощните на техните шефове за разпореждане с банковите им сметки? А те на следващия ден отидоха в банките и ги изпразниха. Този пропуск няма как да е идея само на изпълнителите. Цитираше една мисъл на славния войник Швейк, припомнена му от приятел: „И при кражбата се изисква храброст“.

      Веднъж беше в особено настроение и вместо остроумни спомени сподели една своя болка, свързана с комунистическите му убеждения. Страдаше, че при прехода не са успели да спасят и да помогнат на работническата класа в чието име исторически се появи комунистическата идея и управляваше комунистическата партия. Собствената си работническа класа не опазихме, а хората ни вярваха толкова много. Беше искрен в болката си.

      Не правеше впечатление на богат човек. Други плащаха сметката на масата. Ценяха го като събеседник. Самочувствието му не се градеше на парите. Имаше обаяние, някаква искра в очите. Не съм го виждал без костюм, връзка и риза. Чувах, че си живее в предишния апартамент.

      А на мен веднъж усмихнат ми каза:

     Момче, запомни от мен: Властта е по-сладка от секса!

    

   Февруари 2020                                                          Валентин Брайков

   

Димитър Попов познавах като наказателен съдия в Софийски Градски Съд /СГС/ във връзка с упражняваната от мен адвокатска професия в София след 1976. Баща ми Стефан Брайков /1925-2000/ веднъж ме беше запознал с него като стари приятели-колеги. В началото Димитър Попов правораздаваше по наказателни дела, предимно свързани с транспортни произшествия. По-късно председателстваше състави и по други престъпления. Беше чаровен, общителен, отворен и достъпен спрямо адвокати- особено в кафенето на съдебната палата. Наричаха го приятелски Попето. Към мен изпитваше особена симпатия и внимание, макар да не бях адвокат по наказателни дела.

     От него и от баща ми съм чувал, че през студентските години в Юридически факултет на Софийския университет /1946-1950/ са делили за кратко време една студентска квартира. И двамата обичали да пеят – в двата им рода имало гласовити свещеници. През онова следвоенно гладно време студентите-юристи Димитър и Стефан търсили начини за по-добро хранене. Натъкнали се на конкурс за хористи в хора на Строителни  войски. Ако го спечелят, това означавало право да се хранят във военен стол, който далеч превъзхождал студентския. Местата за хористи били две и така двамата се явили на конкурса. Появил се обаче и трети кандидат на име Николай Гяуров- бъдещият световен оперен бас, тогава още съвсем неизвестен. Конкурсът за хористи спечелили Димитър Попов и Стефан Брайков, а кандидатурата на Николай Гяуров била отклонена „поради липса на гласови данни“. И двамата обичаха да разказват тази история с увлечение- като един весел парадокс на живота им. Според баща ми истината била, че конкурсната комисия не търсила басов глас. Впоследствие този хор на строителни войски отишъл на турне в Белград /1947-1948/ и след представлението тогавашният български военен аташе генерал Иван Врачев подарил и на двамата по един чифт туристически обувки- понеже познавал баща ми Стефан от Копривщица. По-късно редица хористи преминали към известния хор „Родина“, който представил България на първия световен младежки фестивал в Москва 1957. В София този фестивал дойде през 1968.

     В края на м. ноември 1989г. минавах по коридора със съдийски кабинети на Софийски градски съд- търсех някакво дело, което не беше върнато от съдия в деловодния архив. В дъното на коридора видях Димитър Попов. Неговият кабинет беше вторият след този на председателя на съда, непосредствено до асансьора- като заместник председател. Попов обичаше да разговаря с колеги, опрял се на прозореца срещу вратата на кабинета му. Като ме видя той махна енергично с ръка да отида при него. Отведе ме настрани и тихо каза, че в кабинета му на пишещата машина имало едно току що напечатано негово писмо. Помоли ме да вляза, да седна на бюрото му и да го прочета внимателно- както и да направя на ръка редакционни поправки по моя преценка. Той ценеше моя стил на говорене и писане. Каза, че ще заключи отвън вратата и ще приема посетители до прозореца в коридора- за да ми осигури спокойствие. Като свърша- да чукна три пъти, за да ми отвори. Това беше писмо на Димитър Попов до Андрей Луканов,  в което Попов го уверяваше, че разбира сложното положение на комунистическата партия в онзи момент и че е готов да помогне за преодоляване на кризата с каквото може. Имаше около половин страница ретроспекция за неговата доброжелателност и лоялност към властта, която обаче не била достатъчно оценена, за да стане член на партията. За това бил безпартиен съдия. Накрая Попов декларираше готовността си да е на разположение на държавното ръководство, за да бъде полезен по оптимален начин. В текста обаче нямаше сервилност или нещо лично, а само ясна и сдържана оферта към тогава монополната политическа сила. Това писмо е факт от политическата ни история, поради което го споделям 30 години след написването му. Със сигурност то е известно на онези, които държат личния архив на покойния  получател.  Направих някои стилови корекции на ръка с химикал и после чукнах да изляза. Той ме попита за мнение и аз му потвърдих, че текстът изчерпателно съответства на основната цел. Това стана в края на м. ноември 1989. През лятото на 1990 той беше главен секретар на централната избирателна комисия на първите демократични избори през м. юни 1990 /с председател Живко Сталев/. Около една година след писмото – през декември 1990- Димитър Попов стана министър председател на България, подкрепен от широко парламентарно мнозинство, вкл. и от най-голямата фракция, водена от Андрей Луканов- тази на БКП. Това правителство остана на власт до м. ноември 1991. По негово време беше приета Конституцията на България-13.07.1991. Едва ли ще бъде забравен призивът на Димитър Попов след освобождаването на цените: „За Бога, братя, не купувайте!“. Съпругата ми твърдеше, че този призив не се отнасял за сестрите.

      През 1992 го срещнах случайно на един прием и тогава той ми сподели, че е разочарован от политиката и че му липсвали необходимите за оцеляване цинизъм и бруталност, но не съжалявал за опита си да помогне с каквото може. Във властта той бил един случаен минувач. Давал си сметка, че историята ще го запомни повече като консенсусна, диалогична и балансираща личност, отколкото като автор на определени политики. Така и стана. Мисля, че успя да съхрани душата си. Човешките му слабости и грешки не бяха умишлените похвати на професионален политик. В напреднала възраст още помнеше някои песни от студентския хор.

01 февруари 2020                                           Валентин Брайков