Не познавам отблизо Христо Христов и не претендирам с него някаква фамилиарност. Семейната ми среда и минало изключваше достъп до когото и да било от комунистическия Олимп. Обаче съдбата ни срещна случайно около 2014 на една ресторантска маса с общи познати. Когато се запознахме, той прояви интерес към мене по следния въпрос: една неправителствена организация беше предложила на него и на други висши партийни функционери да напишат свободно, по своя преценка, избрани от тях спомени за комунистическото си управление. Бай Христо /както го наричаха останалите/ помоли за мнение дали някои любопитни истории, разказани ми от него, биха били интересни за бъдещи читатели. Ще ви споделя една-две от тях, защото проектът не се осъществи по неизвестни причини. Нямам претенции за обща оценка и поглед върху личността му. Имали сме неповече от пет срещи в подобна обстановка.
Направи ми впечатление един рядък талант у този човек- с някакъв непогрешим природен инстинкт той усещаше същността на събеседника си и веднага избираше безпогрешно на какви вълни, на каква духовна честота, да общува с него. Не говореше по един и същ начин със журналистка, с партийни другари, с бизнесмени, с управляващи или със скромна личност като мен. За всеки от тях имаше отделна индивидуална струна, на която да се чувстват равни. Пред мен са го питали предимно за търговски съвети във връзка с огромния му опит.
Ето първата история: Някъде към 1980г. в Москва свикали съвещание на висши функционери от братските комунистически партии, чиято тема била Ролята на Личност №2 в Партията- т.е. вторият по власт и евентуален наследник на първия. Никой от българския централен комитет не желаел да участва в такова събитие поради очевадната му деликатност, чувствителност и опасност, особено в българския контекст. „Натопили“ Христо Христов да отиде в Москва по този повод като относително младши член на ЦК. На третия ден бай Христо каца със самолета от Москва обратно на летище София и взема ръчния багаж, за да се прибере вкъщи със служебната кола. Обаче когато застанал на стълбата на самолета, видял долу на пистата да го чака мерцедесът на Тодор Живков с хора от неговата охрана. Преглътнал притеснен. Казали му, че Живков го кани на вечеря и го чака в резиденция Банкя. Откарали го направо там. Живков чакал в подземието на резиденцията, където имало разкошна механа с величествена дървена маса и столове, достойни за аристократи. В единия й ъгъл била сервирана вечеря за двамата. Живков гледал бай Христо с изпитателен поглед и го насърчавал да яде: Яж бе, Христо, хапни си, идваш от път. А Христов, полуизпотен, едва вземал по залък, който засядал на гърлото и чакал гръмотевицата. Е как мина срещата, какво стана там, разкажи нещо, интересно ли беше?…Ами, другарю Живков, всички се изказаха, аз бях последен. Германските другари казаха това, чехските другари- друго, полските- трето… А ти какво им каза, бе Христо?…Аз, другарю Живков, бях най-кратък. Казах им, че въпросът за №2 в нашата партия не стои. Защото в БКП няма втора личност. Има само №1 и после идва №3, №4, №5 и т.н. Но №2 нямаме, такава цифра в нашата йерархия не съществува. Живков прихна да се смее с облекчение и ме потупа по рамото. На следващия ден бях повишен. Не разбрах какво точно е било повишението, мисля, че от кандидат член на ЦК е станал редовен член или нещо друго. Или орден? Не помня.
Друг път бай Христо разказваше за българските задгранични търговски дружества, в които били съсредоточени огромни валутни средства в чужди банки. Тези дружества бяха прекратени около 1991, но почти никакви пари не се върнаха в България. Милионите изчезнаха. Бай Христо беше засегнат и възмутен от този грабеж, станал чрез кадри на бившето му външнотърговско министерство. Дори бил разпитван в рамките на някаква обща прокурорска проверка, която обаче била прекратена спрямо него като им обяснил гениално простата схема на престъплението: Когато издадоха решението за прекратяване на тези външнотърговски дружества, защо в същия акт не обезсилиха пълномощните на техните шефове за разпореждане с банковите им сметки? А те на следващия ден отидоха в банките и ги изпразниха. Този пропуск няма как да е идея само на изпълнителите. Цитираше една мисъл на славния войник Швейк, припомнена му от приятел: „И при кражбата се изисква храброст“.
Веднъж беше в особено настроение и вместо остроумни спомени сподели една своя болка, свързана с комунистическите му убеждения. Страдаше, че при прехода не са успели да спасят и да помогнат на работническата класа в чието име исторически се появи комунистическата идея и управляваше комунистическата партия. Собствената си работническа класа не опазихме, а хората ни вярваха толкова много. Беше искрен в болката си.
Не правеше впечатление на богат човек. Други плащаха сметката на масата. Ценяха го като събеседник. Самочувствието му не се градеше на парите. Имаше обаяние, някаква искра в очите. Не съм го виждал без костюм, връзка и риза. Чувах, че си живее в предишния апартамент.
А на мен веднъж усмихнат ми каза:
Момче, запомни от мен: Властта е по-сладка от секса!
Февруари 2020 Валентин Брайков