Статията можете да прочетете тук.
Слово при представяне на Наследственоправната Поема на Огнян Герджиков в 272 аудитория на СУ Кл. Охридски – 09.12.2019
За да прочетете статията, моля, натиснете тук.
За да прочетете статията, моля, натиснете тук.
Публикувано на www.gramada.org
Предмет на следващите редове е чл.94 от Закона за Задълженията и Договорите (ЗЗД) в днешната му редакция и тази от 1950, както и тяхната предистория.[1]
Въпросният чл.94 се появява в първородната редакция на ЗЗД-1950 (ДВ 2/1950) в следния вид:
ал.1.Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.
ал.2.Недействителни са уговорките за изключване или ограничаване на отговорност поради небрежност във вреда на социалистически организации.
През 1993 втората ал. е отменена с ДВ 12/1993 и така оцелява и в момента действа само първата. Словоредът й съдържа известен „сибилински“ нюанс, защото нормата е формулирана чрез отрицанието на забраната, което е по-типично за наказателноправна лексика. Положителният смисъл на нормата звучи така:
Действителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за обикновена/негруба небрежност.
Трасето на следващите разсъждения съзнателно заобикаля подводните камъни на разликата между обикновена и груба небрежност, както и за близостта между последната и умисъла в смисъла на римската сентенция: Culpa lata dolu aequiparatur = Грубата небрежност е равна на умисъл. За тях е писано безкрайно много и място за оригиналност има само в някоя изненадващо удачна метафора.
Въпросът, който изпъква пред всички останали е: Какви исторически фактори са наложили възникване и оцеляване на такава уникална норма, която позволява по договорен път да се ограничи отговорността за небрежност на една от страните?
Защото:
1.Отговорността за неизпълнение поради небрежност е санкция на принципната норма за императивност на договорите и тяхното изпълнение с грижата на добър стопанин. Санкцията на една норма се определя от закона и се конкретизира от съд, а тук се оказва че тя може да бъде модифицирана и дори отменена предварително по волята на страните. Т.е. тъй като няма правна норма без санкция, оказва се, че санкцията на нормата за добросъвестно изпълнение може да бъде договорно премахната- което поставя въпроса дали след такава отмяна задължението за не-небрежно изпълнение запазва нормативния си характер. Санкционният характер на отговорността е превърнат в диспозитивна възможност.
2.Чл.94 е един самотник между нормите на ЗЗД, регулиращи отговорността за неизпълнение. Един поглед върху сродните правила разкрива техен общ различителен признак:
чл.79 Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Чл.82 Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропусната полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението.[2]
Тези норми са императивни и не подлежат на договорно модифициране от страните по обезщетителното правоотношение. За разлика от чл.94 ЗЗД, който в другия ъгъл допуска чрез договорната воля на страните диспозитивна гъвкавост спрямо ограничаване или въобще отмяната на отговорността при неизпълнение поради небрежност. Особено важно е да отбележа, че тази диспозитивна интервенция може да е асиметрична- само за една от страните или за двете, но в различна степен. Как и защо се е получил този странен дуализъм?
Преди да продължим нататък е уместно да предприемем някои исторически сравнителни разкопки в предшественика на ЗЗД-1950, а именно ЗЗД-1892.
ЗЗД-1892 не съдържа текст-близнак на чл.94 ЗЗД-1950.
Сходен по смисъл, но не идентичен, е чл.135[3] ал.1 ЗЗД-1892:
Когато съглашението гласи, че този, който не го изпълни, трябва да заплати една определена сума за вреди, не може да се определи на другата страна по-голяма или по-малка сума.
Очевиден е императивът на чл.135 ЗЗД-1892, че договорно ограничаване на обезщетението за вреди в каквато и да било хипотеза трябва да бъде еднакво/симетрично и за двете страни по ограничителната клауза. Текстът на чл.135 ЗЗД-1892 не допуска асиметрично отклонение от принципа за пълно обезщетение на вредите и загубите, посочен в чл.чл.123, 130 и 132 на същия закон.
Много интересен е един дребен детайл в редакцията на втората алинея на чл.135 ЗЗД-1892. Тази втора алинея в законопроекта на министър Салабашев (там чл. 134) гласи:
Това правило (т.е. горецитираното правило на ал.1- б. ВБ) се пази, когато определението на вредите е направено във форма на неустойка, или посредством задатък, даден при сключването на договора.
Обаче в гласувания и публикуван текст на чл.135 ЗЗД-1892 тази втора алинея придобива следния вид:
Това правило се пази И когато определението на вредите е направено във форма на неустойка, или посредством задатък, даден при сключване на договора.
Прибавеният съюз И променя съществено смисъла и обема на нормата, защото в редакцията на проекта правилото на ал.1 изглежда да е ограничено само до хипотезите на ал.2, докато след прибавянето на съюза И нормата на ал.1 става обща и към нея се присъединяват и специалните хипотези на ал.2 като свързана и равнопоставена поредица, включваща и общата хипотеза на ал.1. Това говори за качество, дълбочина и финес на тогавашните законодателни дебати.
Този симетричен императив е очевидно изоставен в редакцията на чл.94 ЗЗД-1950, която определено допуска такова облекчаване на отговорността да е едностранно и в полза само на едната страна. Ако се вгледаме внимателно в словореда на чл.94 ЗЗД-1950 и се опитаме да го перефразираме с положителен диспозитив на първоначалната му редакция /вместо забранителните заплахи с недействителност/, ще се получи приблизително следното:
ЧЛ.94 ЗЗД-1950:
Действителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника само за обикновена небрежност.
Недействителни са уговорките по предходната алинея, когато те са във вреда на социалистически организации.
Дотук можем да заключим, че чл.94 ЗЗД-1950 не е роден от ЗЗД-1892. Такава дискриминационна норма, установяваща диспозитивна договорна привилегия за една страна, в предишния закон няма. Установяването на нейния правен произход се оказва открит въпрос. Следва веднага да допълня, че обхватът на втората алинея не касае само правоотношения между частни физически лица или частни /вкл. чуждестранни/ юридически лица от една страна и от друга- държавни юридически лица/предприятия (т.н. социалистически организации). Забраната за такива облекчаващи отговорността уговорки важеше и вътре между държавни предприятия, защото такива уговорки биха били все пак във вреда поне на една соц. организация/държавно предприятие, каквато вреда забранителната втора алинея въобще не допускаше. Комунистическата държава не разрешаваше отклонение от монополния си контрол върху стопанските отношения чрез планови договори и свързаната с тях отговорност за неизпълнение, управлявана от юрисдикцията държавен арбитраж чрез т.н. „метод на арбитриране“[4]
Разбира се, основната цел на чл.94 ЗЗД-1950 през воала на сложната си формулировка е била да създаде едностранна възможност за неравностойно договорно обременяване положението на недържавния контрахент или физическо лице- обикновен гражданин- спрямо договарящото държавно предприятие. Това се постигнало чрез опцията за лимитиране или отмяна на отговорността за обикновена небрежност на държавното предприятие спрямо недържавния контрахент. Реципрочна спирачка на същата отговорност в полза на частния контрахент срещу държавния бива изрично изключена.
Показателна е лексиката в ал. 2 на текста, характеризираща естеството на това ограничение- използван е изразът „…във вреда на…“ . Т.е. самият законодател квалифицира подобна предварителна уговорка като увреждаща онеправданата страна. Никой сам не си нанася вреда или не я приема предварително и доброволно ако не е принуден от по-силната договаряща страна или е лишен от какъвто и да било стопански избор. Лесно разбираемият смисъл е на държавните предприятия да им е спестена или максимално стеснена отговорността за небрежност, която би била масовата хипотеза примерно при отговорност за недостатъци на ширещата се некачествена продукция. Според Александър Кожухаров такива клаузи за неотговорност „съставляват…предварителен отказ от права“, защото освобождават длъжника от отговорност за „дължимата грижа“[5]. Всъщност цялата сложна авантюра с формулировката на чл.94 ЗЗД-1950 е имала простата цел да се изостави разрешението на чл.135 ЗЗД-1892 за уговорено симетрично и еквивалентно спрямо двете договарящи страни ограничаване на отговорността за небрежност и заместването на тази симетрия и равенство с едностранна дискриминационна привилегия в полза на държавното предприятие срещу гражданина.[6]
Интересно е все пак да стигнем до дъното и да установим откъде точно идва идеята за чл. 94 ЗЗД-1950. Както вече констатирахме, липсва негов нормативен предшественик в ЗЗД-1892, защото далечната аналогия с тогавашния чл.135 е със съвсем друга концепция и кройка. Не ми е известен и пряк чуждестранен нормативен еквивалент, трансплантиран в нашия закон. А и 1950 /кулминацията на сталинизма/ не е била времето на щедра европейска рецепция, за разлика от края на 19 в., когато се ражда ЗЗД-1892. Натъкнах се случайно на възможния отговор в учебника на проф.Иван Апостолов по Облигационно право от 1947[7] с. 258 т.2. Там проф. Апостолов пише дословно следното: Допустими са и съглашенията, с които се стесняват границите на отговорността. Това са така наречените „клаузи за неотговорност“=clauses d’irresponsibilite. Така например може да се уговори, че длъжникът ще отговаря само за груба небрежност или само за неполагане на грижата, с която той се носи към своите собствени работи…но длъжникът не може да се освободи предварително от отговорност за умишлено неизпълнение: пактът de dolo non praestando е недействителен“. И добавя известното римско правило culpa lata dolo aequipolens est=грубата небрежност е равна на умисъл. В този пасаж проф. Апостолов не посочва нито една чуждестранна или българска норма в горепосочения смисъл, но извежда допустимостта на такива съглашения от обилна френска и италианска доктрина на автори като Baudry-Lacantinerie et Barde, Colin et Capitatant, Planiol, Ripert at Esmein, Josserand, Demogue, Beudant (Lagarde), Polacco, De Ruggiero и др.[8] Обаче следва веднага да отбележа, че посоченият учебник на проф. Иван Апостолов е издаден през 1947 т.е. той коментира ЗЗД-1892, а не ЗЗД-1950, който се появява 3 години по-късно. Освен това, неговите горепосочени бележки и доктринални референции не сочат отклонение от принципа на чл.135 ЗЗД-1892 за симетрично и еднакво стесняване на отговорността на двете договарящи страни, тъй като в мнозинството случаи те са едновременно и кредитор и длъжник.
Разбира се не твърдя, че в годината на бушуващия сталинизъм (1950) послушният и престараващ се български комунистически законодател се е трогнал от копринените върхове на френската и италианска юридическа мисъл, особено в царството на свободната човешка воля- договорите. Но ми се струва твърде вероятно словесните дизайнери на ЗЗД-1950 да са видели в този пасаж от учебника на проф.Апостолов подходяща академична кройка за убедителна нормативна дреха на една политическа поръчка. Както казва проф.Огнян Герджиков: Посочената норма е поредно доказателство за неравнопоставеността между различните стопански обекти, обосновавана като принцип за приоритет на обществения интерес над личния[9].
Когато през 1992-1993 започна „масовото подрязване на българското право от демократичните лозари“, втората ал. на чл.94 ЗЗД-1950 веднага попадна „под ножицата“ им, защото съдържаше термина социалистически организации и беше отменена (ДВ 12/1993), но остана първата алинея. Тези „лозари“ махнаха привилегированото изключение на принципа за стеснение на отговорността в полза на държавни предприятия, но в първата алинея запазиха самия тумор- възможността за неравностойна, асиметрична отмяна или рестрикция на тази отговорност. Защото не познаваха корените на лозата, която подрязваха, а от там и плода й. Те се оказаха небрежните стопани на лозето в евангелски смисъл, защото не държаха сметка за епикризата на този тумор и състоянието на правния организъм преди него- чл.135 ЗЗД-1892. А имаха шанса точно 100 години след първия български облигационен закон да покажат класа.
Резултатът от приложението на „оживялата“ първа алинея на чл.94 ЗЗД-1950 никак не е радостен. В много случаи тя се е превърнала в правен инструмент за икономически терор на силната срещу слабата страна по договора. Клаузата за действителност на уговорката за неотговорност поради небрежност се третира почти като право на силната страна и задължение на слабата да го приеме. Макар от хилядолетия правото да има смисъл като помощник/упование на слабия. Силният няма нужда от право.[10] Например ако „капариран“ министър или кмет подпишат обществена поръчка за автомагистрала с ограничена/отменена отговорност за обикновена небрежност на изпълнителя по чл.94 ЗЗД, кой ще понесе обезщетението за неблагополучията, свързани с некачественото/небрежно изпълненото пътно платно? Проблемът не е само на вътрешната договорна арена. Има международни частни договори между български субекти и чуждестранни великани с приложение на българско право. Чуждите динозаври се възползват от чл.94 ЗЗД и налагат на българската страна своя минимална отговорност, а същевременно претендират пред международна юрисдикция пълно заплащане на небрежните си услуги. И злорадстват от удоволствието да прилагат това българско право. Наскоро четох подобно сатанинско решение, което възбуди интереса ми към настоящата тема.
Отговорността е санкцията на една норма. Ако тази отговорност бъде минимизирана или отменена, това правило престава да бъде норма в правен смисъл и договорът въобще не става закон. Липсващото доверие се замества от съотношение на сили и това е краят на правовия ред. Злоупотребата с чл.94 ЗЗД прилича на нарушена херметизация на летящ самолет, където малкия процеп заплашва всичко.
Ако модификацията на общата отговорност в някои случаи е необходима, тази модификация трябва да е еднакво/ пропорционално достъпна и за двете договарящи страни- каквото е било разрешението на чл.135 ЗЗД-1892.
Туморът чл.94 ЗЗД може да бъде хирургически отстранен или чрез директната му отмяна, или чрез възраждане на чл.135 ЗЗД-1892 или чрез върховен тълкувателен акт в същия смисъл. Това няма да е лесна борба, но докато не бъде спечелена метастазите му ще се разпространяват по цялото договорно тяло.
01.11.2020 Валентин Брайков
[1] В хода на подобен хронологичен нормативен анализ човек разбира защо германската правно-историческа школа от 19 век на Карл-Фридрих фон Савини е просто безсмъртна.
[2] Безспорно чл.94 ЗЗД-1950 няма приложение към деликтната отговорност- в същия смисъл и Р 8820/22.12.2015 на СГС, както и Ангел Калайджиев, Облигационно право, Обща част, VI издание, София 2013, с. 451. Би било странно да се договаря извъндоговорна отговорност, което само по себе си би се превърнало във възможен стимул за деликт
[3] Любопитно е да отбележа, че според Законопроекта за ЗЗД, внесен в НС от министъра на правосъдието в правителството на Стамболов-Иван Саллабашев- през август 1892, този текст е чл.134. В хода на разискванията обаче през следващите месеци по настояване на Константин Стоилов е прибавен нов чл.12 относно механизма на съгласието и приемане на предложението чрез писмо. Този привнесен нов чл.12 е „изтикал“ първоначалния чл.134 на 135 място. Вж. Закон за задълженията и договорите- Проект, Книгопечатница Вълков, София 1892. Законопроектът е следвал почти изцяло текста на италианския Codice Civile-1865, дори с приложено негово съдържание. В този смисъл задачата на комисията съставители на проекта не е била особено трудна. Обаче в пленарна зала е било предпочетено материята за привилегиите и ипотеките да остане в отделния закон от 1885 и да не се ревизира. Затова ЗЗД-1892 завършва с главата за поръчителството.
[4] За съвременното правосъзнание са трудно разбираеми термините „планов договор“, „задължение за договаряне“, „преддоговорен арбитраж“, „протокол за разногласие“, „планово задание“ и др., които доминираха икономическия живот преди 1990. Тук не е мястото за аналитичното им изложение, но ще припомня, че тези понятия очертаваха рамката на тогавашното стопанско право и особено на осмислящата ги правна наука. Само като опознавателни щрихи ще посоча десетилетната академична дискусия между Любен Василев и Живко Сталев относно същността на плановия договор и съотношението между планово задание и договорно съгласие, започнала още с Любен Василев, Към теорията на плановите договори, София 1950 и Живко Сталев, Ролята на плановия акт, Известия на БАН, 1950.
[5] Вж. Александър Кожухаров, Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение, трето издание, „Наука и изкуство“, София 1958, с.297.
[6] Р 47/16.01.1970 на II наказателно отделение на ВС стига до извода, че такава ограничителна уговорка по чл.94 ЗЗД дори за обикновена небрежност е недействителна, щом е във вреда на социалистическа организация.
[7] Проф.Иван Апостолов, Облигационно право, Част първа, Общо учение за облигацията, София 1947, с.с. 258-259.
[8] Пак там, бележка 1 под линия, подробно посочени.
[9] Редакционна бележка под линия на Огнян Герджиков на с.238 от изданието под негова редакция на Ал. Кожухаров, Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение, Книга първа, София 1992.
[10] „Призванието“ на опитомената юриспруденция не е да каже дали един олигарх е прав или крив, а само защо този олигарх е прав.
ПРОКУРОРЪТ НА СТРАШНИЯ СЪД
ОТ ЙОАНА СВЕТО ЕВАНГЕЛИЕ
ГЛАВА 5
43. Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете.
44. Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?
45. Не мислете, че Аз ще ви обвинявам пред Отца: има против вас обвинител – Мойсей, на когото се вие уповавате.
46. Защото, ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа.
47. Ако пък на неговите писания не вярвате, как ще повярвате на Моите думи?
УКРИВАНЕТО НА РЕАЛНАТА ПРОДАЖНА ЦЕНА НА НЕДВИЖИМ ИМОТ Е ТЕЖЪК БИБЛЕЙСКИ ГРЯХ,
СПОРЕД ПРИЛОЖЕНИЯ ЦИТАТ ОТ НОВИЯ ЗАВЕТ:
==============================================
ДЕЯНИЯ НА СВЕТИТЕ АПОСТОЛИ
ГЛАВА 4
32. А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо.
33. Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички.
34. Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото.
35. и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата.
36. Така, Иосия, наречен от апостолите Варнава, което значи син на утеха, левит, родом от Кипър,
37. който си имаше нива, продаде я, донесе парите и ги сложи пред нозете на апостолите.
ГЛАВА 5
1. А един мъж, на име Анания, с жена си Сапфира, като продаде имот,
2. скри от стойността, със знанието и на жена си, а една част донесе и сложи пред нозете на апостолите.
3. Но Петър каза: Анание, защо сатаната изпълни сърцето ти да излъжеш Духа Светаго и да скриеш от стойността на нивата?
4. Докато беше непродадена, не беше ли твоя, и като я продаде, стойността не беше ли в твоя власт? Защо вложи в сърцето си това нещо? Ти излъга не човеци, а Бога.
5. Като чу тия думи, Анания падна и издъхна; и голям страх обзе всички, които чуха това.
6. А младежите станаха, покриха го, и, като го изнесоха, погребаха го.
7. След като минаха около три часа, влезе и жена му, без да знае, какво се е случило.
8. А Петър я попита: кажи ми, за толкова ли продадохте нивата? Тя отговори: да, за толкова.
9. Но Петър й каза: защо сте се наговорили да изкусите Духа Господен? Ето, при вратата са нозете на ония, които погребаха мъжа ти; и тебе ще изнесат.
10. И тя веднага падна пред нозете му и издъхна. Като влязоха младежите, намериха я мъртва, изнесоха я и погребаха до мъжа й.
11. И голям страх обзе цялата църква и всички, които слушаха това.
=================================================
Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни
ГЛАВА 7.
1. А за което ми бяхте писали – добре е за човека да се не допира до жена.
2. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж.
3. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа.
4. Жената не е господарка на тялото си, а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената.
5. Недейте се лишава един от други – освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в пост и молитва; след това бъдете си пак заедно, за да ви не изкушава сатаната, поради вашето невъздържане.
6. Това обаче казвам като съвет, а не като заповед.
ПРОРОК ИСАЙЯ 10/1
Горко на ония, които създават несправедливи закони
и пишат жестоки решения,
за да отстранят сиромасите от правосъдие
и ограбят правата на слабите.
ПРОРОК ЙЕРЕМИЯ – Глава Пета
27. Като клетка, пълна с птици, домовете им са пълни с измама:
чрез това те се въздигнаха и разбогатяха,
28. затлъстяха, угоиха се, преминаха дори всяка мярка на злото,
не разглеждат съдебни дела, дела на сираци;
добруват и не отсъждат справедливите дела на сиромаси.
29. Нима не ще накажа заради това? казва Господ;
и не ще ли отмъсти душата Ми на такъв народ, като тоя
Неведома е съдбата на духовните семена. Историческият вятър понякога ги носи и върти десетки години и дори век преди да ги пусне на неочакваната, но добра евангелска земя, за да почнат да дават плод. Изглежда точно такава добра почва се оказа българската духовна нива щом върху нея паднаха и поникнаха семената на едно поетично вдъхновение от 19 век, посветено на гражданското право. Едва ли през 1896 австрийският адвокат Август Плешнер фон Айхщет е предполагал, че неговият изящен римуван преразказ на Австрийския граждански кодекс ще е вдъхновяващ пример за подражание на един български професор през 21 век да направи същото с корените на българското гражданско право. Най-малко аз съм очаквал, че след статията-съобщение в кн. 2 на Търговско право от 2005 за това австрийско правно-поетично чудо 14 години по-късно ще коментирам българското му ехо.
След облигационната, вещната и семейната поеми проф. Огнян Герджиков ни поднася в римуван преразказ силуета на българското наследствено право. И веднага се питаме: какво толкова поетично има в наследяването, чиито основен юридически факт е смъртта и честа последица са споровете и отчуждението между наследниците? Простият отговор е, че тук не става въпрос за отношение към смъртта и човешката алчност, а за отношение към закон с хилядолетни корени, който се опитва да регулира една природна неизбежност чрез нормативна доброта и справедливост. Поетичното е идеалът за тях, въплътен в законови текстове. В края на краищата става въпрос за четирите древни стълба на гражданското право. Опитайте се да предадете в стихове някои от новородените нормативни чудовища, за да разберете какво казвам.
Такова начинание не донася лавров венец и в него няма свободен полет на вдъхновението, защото се касае за римуван преразказ на норми, за нова словесна одежда на едно и също тяло. Разбира се преразказът позволява допълнителни метафори, алегории и сравнения, за да бъде приближена нормата до съзнанието на обикновения човек. Това го е направил още Август Плешнер за §354 на австрийския кодекс (превод В.Бр.):
Собствеността на вещ е право
да я държиш във робство здраво.
Слуга на всеки твой копнеж,
щом искаш – ще я продадеш.
На таз наслада си съпруг
и пазиш я от всеки друг.
Направил го е и Огнян Герджиков, дори по-точно:
Тъй както всяка правна сделка
и завещанието бива
да бъде в разрез със закона,
макар че хич не му отива.
Да бъде в разрез със закона
е в смисъл – нещо не е точно.
И казано със други думи
е завещание порочно.
Ключът към замисъла на такова приключение в рими е посочен още от д-р Плешнер, но в пълна сила важи и за поемата на Огнян- тя е писание „за народа“, за обикновения човек с речника и понятията на неговия жизнен свят. Това неизбежно води до определено вулгаризиране прецизния език на нормите, за да слязат те до съзнанието на адресата. То също налага и известна фамилиарност в изразните средства, каквато е абсолютно изключена за нормативния оригинал. Но алтернативен мост към другия бряг няма- това не е инфантилност на преразказа. Идеята е да се внуши на читателя, че онова което звучи така просто, ясно и добре няма как да не е вярно. Нещо подобно е в интимна атмосфера да свириш на китара музикален шедьовър и най-големият триумф е децата да запеят с теб опростената мелодия.
Не съм експерт по поетична техника, но ми прави отлично впечатление минималната употреба от автора на местоимения, които други използват като парапет при нарушена ритмична стъпка.
В днешното непоетично за правото време се сещам за предупреждението на Евангелиста Матей (24:12) :
И понеже беззаконието ще се умножи,
у мнозина ще изстине любовта,
а който изтърпи докрай, той ще бъде спасен.
Гражданскоправните поеми на Огнян Герджиков ни помагат в този смисъл да изтърпим докрай. Те са една духовна свещ, която щедро ни предлага огъня на надеждата.
Познавам Огнян от близо 40 години. Той много неща научи и на много ни научи. Едно обаче не можа да усвои докрай: Да се пази от изпреварващия удар на бдящата посредственост срещу разсеяния и великодушен талант. Дано този път има повече късмет
Наследственоправната поема завършва с достоен римуван епилог. Мисля обаче, че лично за Огнян Герджиков най-подхождат последните строфи на д-р Плешнер от 1896г.(превод В.Бр.):
Закон донесох ви във стих
и в медна сладост го обвих.
Със весел дух слова събрах
Сърцето си във ваште влях.
Октомври 2019г. Валентин Брайков
Уважаема Госпожо Йончева- Майка на Кристиан,
Скъпи приятели на Кристиан Таков,
Би било жалка самонадеяност да се състезавам с тези, които вече блестящо представиха двете му книги. Ще се опитам да се присъединя към този празник от друг ъгъл- като свидетелствам за някои ненаписани вълнения, пориви и случайни искри, които са духовните корени на неговото слово. Аз бях обещал тези неща да не ги казвам, но днес виждам, че мълчанието е грях и затова моля Духа му за прошка.
В центъра на неговата вътрешна вселена беше борбата със злото. Той знаеше, че страданието и злото не могат да бъдат изкоренени, но мечтаеше България да се превърне в земята на разтревоженото, уплашеното и респектираното зло. Изпитваше непоносима болка от представата за България като спа курорт на примитивното зло и като царство на кривите огледала. Бореше се поне за едно почтено и достойно реми между справедливостта и произвола. За него нямаше значение каква конкретна човешка маска носи злото и затова се въздържаше от поименни атаки. Като германист предпочиташе дявола на Фауст, а не балканския звяр с боздуган от камък. Обичаше да цитира Ханс Келзен, че всяка шайка разбойници си има правила, но тези правила не са право, защото не въплъщават справедливо съжителство. В тази връзка Кристиан припомняше ирландските бунтовници от Хенри VI на Шекспир, които се заклеват като дойдат на власт първо да избият всички юристи. Или споменаваше гората, която тръгва срещу Макбет. Но преди да тръгне тази гора срещу Макбет – казваше той – нали някой трябва да я посади- затова аз преподавам. Всъщност Кристиан остави на нас да се грижим за тази негова гора.
На него дължим публичното внимание към разликата между закон и право. Правото е целият храм, а отделната норма е само една тухла, с която можеш да градиш и храм и подслон за разврат. От тук и призивът му да пазим правото дори от закона.
Той беше убеден, че злото има нужда от маската на правото, защото чрез тази правна маска злото иска да сломи съпротивата и да внуши търпение, подчинение и дори уважение към себе си като към нещо уж необходимо и неизбежно. Битката за право, казваше Кристиан, е битка за извора на човешката съвест, това е битка за светлината. Така преведе на български език есето на Рудолф фон Йеринг Битката за право.
Кристиан не беше стерилна икона, но се вглеждаше в икони, защото беше достоен за името си. Запомнил съм го като чаровен грешник, поклонник на умерените грехове, с които се опитваше да живее в динамично примирие. У него нямаше егоизма на обречения болен, който се опитва да налапа всичко от живота. Като истински духовен аристократ той се возеше на времето и го наблюдаваше с интерес. Веднъж ми обърна внимание, че на всички икони Св.Георги забива копието в устата на дракона, а не просто му реже главата. Знаеш ли защо е така, попита той – защото опасното на Сатаната не са зъбите и ноктите, а словото, излизащо от устата му и затова там трябва да се забие копието на истината.
Друг път го срещнах, бучеше като прекипял чайник. Защо бе, какво е станало? А той ми вика: Нали помниш онзи стих на Ботевите четници от Тих Бял Дунав Ний летиме за България помощ да дадем! Само че емигрантската тълпа на Софийското летище друга песен пеят Ний летиме от България да се отървем… Онези и тези една нация ли са? За това решил да участва в политическото приключение ДА България. Кристиан страдаше, че българинът обича правата на демокрацията, но не и нейните задължения. Според него всеки академичен шедьовър ставал фарисейски прах ако е последван от поредна победа на олигарх в касационния или конституционен съд.
Дойде ред да ви издам една наша съкровена несбъдната мечта: Мечтаехме да направим в 272 аудитория една небивала за България лекция по гражданско право. Каква точно? Ами като прожектираме на екрана вълшебни откъси от опери на Моцарт, Доницети и Росини- за да кажем на младите колеги, че етажната собственост се е появила и чрез индивидуална разпродажба на отделни оперни ложи. И да им припомним, че самият Моцарт е роден в етажна собственост- на третия етаж на Getreidegasse 9 в Залцбург. После да видят как доктор Дулкамара на Доницети продава любовния си еликсир, за да помислят каква е тази продажба, с колко и какви пороци и как биха я наказали днес. Или да съпоставят влюбения граф Алмавива от Севилския Бръснар с похотливия граф Алмавива от Сватбата на Фигаро, както и ролята на нотариусите при завещания и брачни договори. Също да им покажем картините Брачен договор на Jan Steen и William Hogarth от началото на 18 век и да сравним двете епохи. Накрая всички да отидем и да се напием в известния австрийски град с името на Иск: Klagenfurt=Исков град, защото австрийци консултираха днешния български ГПК.
Мисля, че подходяща епитафия за Кристиан Таков би била:
ПОЗНАХМЕ ТЕ, КОГАТО ТЕ ЗАГУБИХМЕ!
Уважаеми Колеги, В заключение:
Книгите на Кристиан ни върнаха нещо, което считахме безвъзвратно ограбено от патологични крадци и професионални предатели- тези книги ни върнаха смисъла на страданието след 1990. Те доказват евангелската истина за самостойно битие на словото. Неговото слово хвърля искри към изсъхналите ни души- като опашката на отдалечаваща се комета. Книгите му се напипват със затворени очи на библиотечния рафт, защото там те просто греят. Препоръчвам в близко бъдеще и тяхно дигитално издание. А за нас, живялите редом с него, остава интимното щастие:
Да слезеш в избата на душата си и да си налееш чашка сладък спомен
Благодаря ви за вниманието.
16 май 2019г. Валентин Брайков
Слово в аулата на Софийски университет на тържественото събрание по случай печатното издание на публицистиката на Кристиан Таков.
Има нещо вълнуващо във факта, че Търновската Конституция от 1879 се ражда в месец април- когато християните честват Възкресението Христово. Рождество на Конституция и държавно Възкресение в един и същи месец- това е знак на небесна благословия за България.
Пред Вас е първото електронно издание на книгата на проф. Павел Милюков „Българската Конституция“, появила се за пръв път през 1905г., която Висшият Адвокатски Съвет Ви поднася в дар по случай 140 годишнината на Търновската Конституция. Тази книга, случайно спасена от захвърлени архиви, е един уникален репортаж от първите 25 години на този основен закон- неговото невинно детство и романтична младост, описани с перото на безпристрастен изследовател, български поклонник и загрижен спътник на събитията. Ето няколко щрихи от неговото възхищение към „инстинктивния, непосредствен български демократизъм“/с.9/:“Но скоро започвате да забелязвате, че по някакъв тайнствен, незаметен за вас път от тоя хаос на викове, риторични възклицания, невежествена критика и на обидни лични закачки се слага решение, което не можете да не признаете за най-умно и най-подходно в дадения частен случай“ /с.163/. Той не ни се сърди, че сме народ със сърце, обърнато на изток и глава- на запад.
Професор Павел Николаевич Милюков (1859-1943) е руски дворянин, участвал като доброволец в Руско-Турската война 1877-78 и впоследствие преподавал история в Московския и Софийски университет. През 1917 (март-април) Павел Милюков е руски външен министър във временното правителство на княз Георгий Львов. Емигрира във Франция, където остава да живее като един от най-авторитетните историци и водачи на руската емиграция. През 1929 по случай неговата 70 годишнина българското правителство му прави дарение от 270 хил.лв., което му позволява да си купи къща в Южна Франция, където умира през 1943.
Търновската Конституция е като един блестящ меч Ескалибур, забит в скалата на българската душевност. Днес по повод 140-та й годишнина ще се появят много кандидати да изтеглят този меч от скалата и да го размахат като легитимни духовни наследници. Почти сигурно е, че древната легенда ще се повтори и мечът ще се подчини само на чиста и непорочна млада ръка, достойна за камбаните на Коледа и Възкресение. За да се сбъдне пак евангелската истина „Господи, скрил си го от мъдреци и си го открил на младенци!“.
През септември 1787 на Учредителното събрание във Филаделфия д-р Бенджамин Франклин произнесъл велика реч, след която делегатите пристъпили към подписване на Конституцията на САЩ. На излизане от сградата триумфалният Франклин чул една жена от чакащата тълпа: “Докторе, какво ще имаме- република или монархия?“. Франклин се обърнал и рязко отговорил:„Република, ако можете да я опазите“=“A republic, if you can keep it”.
Освен 140г. на Търновската Конституция и 160г. от рождението на Павел Милюков, тази година честваме и 200 години от прекрасното стихотворение на Пушкин „Възраждане“ от 1819- твърде подходящо за сегашната юбилейна 2019. Тези вълшебни стихове (превод В.Б.) са достойни за възраждащите се идеали на Търновската Конституция и на Българската Адвокатура :
ВЪЗРАЖДАНЕ
Художник варвар с четка сънна
картината на гения скверни-
рисунъка си беззаконен
върху й глупаво пласти.
Но времето отвява като шума
натрапените багри и черти,
шедьовърът на гения изплува
с предишните си красоти.
Така напускат вси заблуди
измъчената ми душа
и се завръщат там видения
на утринната чистота.
април 2019г. Валентин Брайков
Уважаеми Колеги,
Позволете ми да повдигна воала на илюзията за оперен бал между държавния съд и арбитражното правосъдие.
1.Според мен клиентите на арбитража са БЕЖАНЦИ от редовното правосъдие, а не случайни съдебни туристи. Докато търсещите правосъдие имат основания, мотиви и горчив опит да бягат от редовните съдилища, до тогава ще има арбитраж като тяхна спасителна алтернатива. Става въпрос за безкомпромисна конкуренция на подведомственост, а не за паркетен танц.
2.С едно изречение: Предимството на арбитража са неприсъщите му съдебни дефицити- каквито и да са те.
При нас Равенство и Справедливост са записани с главни букви. Докато има съдебни решения /лично съм ги чел/, в които думата Държава угоднически пишат с главно Д.
3.Друго решаващо конкурентно предимство на арбитража може да бъде гъвкавостта на арбитражните такси. Срещу нас са нечуваните в Европа съдебни 4% върху цената на иска. Такъв размер „капаро“ за правосъдие цивилизацията не познава. В древния Рим само император Калигула си е позволил временно въвеждане на процесуална такса и то само 2,5%! След него Клавдий ги отменил.
Ако арбитражът иска да спечели конкуренцията със съда, трябва да се държи възможно най-далеко от съдебните 4%.
4.И един прост въпрос: Защо държавен съд правораздава по данъчни спорове? Този държавен съд е сформиран от държавата-кредитор и такъв съд не може да претендира безпристрасност и неутралност, щом спорещият пред него кредитор му плаща заплата. Така както държавата не би приела по делото да се произнася съдия, който е издържан от данъчния длъжник. Единствено логично би било данъчни спорове да се решават чрез избран от страните арбитраж. Знам, че за такава ерес ще запалят клада, но истината не се смущава от пламъци, защото става по-светло.
5.Следва да припомня, че в зората на правната цивилизация стои не държавният съд, а арбитражът. Iudex в древната legis actio от 12-те таблици e бил именно арбитър, избиран от утвърден списък, а не професионален съдия.
А днес предвиждат споровете по споразумението за Brexit да се решават от наддържавен арбитраж, а не от съд.
Явно е коя институция историята предпочита.
23.03.2019г. Валентин Брайков
ВОЗРОЖДЕНИЕ
Художник-варвар кистью сонной
Картину гения чернит
И свой рисунок беззаконный
Над ней бессмысленно чертит.
Но краски чуждые, с летами,
Спадают ветхой чешуей;
Созданье гения пред нами
Выходит с прежней красотой.
Так исчезают заблужденья
С измученной души моей,
И возникают в ней виденья
Первоначальных, чистых дней.
1819
===============================
ВЪЗРАЖДАНЕ
Художник варвар с четка сънна
картината на гения скверни-
рисунъка си беззаконен
върху й глупаво пласти.
Но времето отвява като шума
натрапените багри и черти,
шедьовърът на гения изплува
с предишните си красоти.
Така напускат вси заблуди
измъчената ми душа
и се завръщат там видения
на утринната чистота.
1819
—————————————
опит за превод:
Валентин Брайков,
януари 2019г.
==============================
Навършват се 200 години от това гениално откровение на Пушкин.
То подхожда на възрастен мъдрец, а го е писал само 20 годишен.
Вдъхновението за тези стихове на тази възраст е божествен знак върху поетичен пророк.
Припомняме това стихотворение като символ на възраждащите се идеали на българската адвокатура.
адв. Валентин Брайков