Author Archives: Valentin Braykov

През 1738 на хълма с лозя над Потсдам завърта крила една вятърна мелница от холандски тип, която заедно с други 20 подобни започва да мели брашно за 16-те хиляди обитатели в околността. Потсдам е само на 50 км. от центъра на Берлин, сърцето на Прусия. Шест години по-късно, някъде около 1744, непосредствено до мелницата започва строежа на лятната резиденция на пруския крал Фридрих II-Велики (1712-1786), неговият Дворец на Безгрижието Сан Суси (от френски Sans Souci= Без Грижа). Тогава собственик на мелницата бил мелничарят Гревениц. Самата мелница е висока към 35м. с размах от 24м. на кръстосаните крила. Скърцащите механизми, непостоянен вятър, както и самият й силует до страничния вход на имението не се вписвали в представата за „летен Версай“. Там чест гост бил апостолът на Просвещението Франсоа Волтер и на тези вечери Фридрих свирел на флейта с камерен оркестър.

Легендата за спора между мелничаря от Сансуси и Фридрих II станала известна в бранденбургския район още през 18 век. Фридрих отишъл при мелничаря с намерение да купи мелницата. Когато мелничарят Гревениц му отказал това, кралят отвърнал гневно, говорейки на адютанта си: “Той не знае ли, че по силата на кралската си власт аз мога да му отнема мелницата без да платя дори и грош?“ На това мелничарят отговорил невъзмутимо: „Сигурно, Ваше Величество, това лесно бихте направили ако- казано с Ваше позволение- в Берлин нямаше Съд!“. След тази случка кралят се отказал от намерението си. Легендата внушава, че Фридрих II, за разлика от монарсите на абсолютизма, се чувствал обвързан към законите. Дори когато следващият собственик на мелницата помолил за разрешение да я спре и изостави поради недостатъчен вятър, Фридрих му отказал с мотива, че не желае да се раздели с това украшение на замъка си.

Преминала през всички трусове на историята- поправяна, реконструирана, бомбардирана и възстановена- тази вятърна мелница и до ден днешен върти крила пред входа на Сансуси и мели брашно, което съседна фурна превръща във вкусен хляб по рецепта от 18 век. Този хляб е като църковна комка за истинските граждани- управлявани и управляващи.

Няма писмени следи за истинността на тази легенда, но мелницата е твърдо там вече 280 години и привлича с обаянието си хиляди туристи. Тя е едно светилище-символ за германските юристи и за всички, които вярват във върховенството на право и правосъдие. Документираната история остава в миналото, докато легендата е настояще– тя просто живее чрез нас и от нашата потребност за нея. Крилата на митичната мелница се движат от жаждата на човешки дух към такава приказка. Но тези крила замахват и като мощна плесница-проклятие срещу всички, които се гаврят с частната собственост и законността.

17.09.2018г.                                                                                          Валентин Брайков

www.capital.bg/politika_i_ikonomika/mnenia/2018/08/17/3297201_nepobedeniiat_stambolov/

Просто не мога 40 години практика, живот, професионална съдба да ги събера в няколко минути или един час. Дори не знам откъде да започна. Така че вие кажете какво ви интересува.

Кажете най-напред как се ориентирахте към правото. От семейство на юристи сте, разкажете малко за това…

Да, да, баща ми беше доцент по граждански процес, майка ми – адвокатка и аз от малък бях запознат с тяхната работа, с атмосферата, с колегите, с които общуваха. Дори констатирах, че поради професионалната си школовка, когато нещо се опитам като малък, под десетгодишен, да скрия, да излъжа, да заобиколя, те много бързо ме хващаха – за разлика от баба и дядо. И още тогава реших, че тяхната специалност заслужава внимание.

По-късно ми е направило впечатление, че силата на правото е в словото и това също беше за мен един от мотивите. След това, когато избирах попрището си, поради вродения си инат избрах тъкмо това, макар че в онова време – говоря за края на 60-те години, началото на 70-те – господстваше комунистическата идеология, че правото отмира. И в тази връзка аз реших: нека пък да видим сега, да участвам в това погребение, да видим дали ще умре. И така.

След това… в университета ми беше безкрайно интересно. Бях много впечатлен от римско право, история на държавата и правото, гражданското право. Това са неща, които включват повече убеждение, повече интелектуална притегателна сила, отколкото грубата власт, която е в административното и наказателното право.

Аз нямах и политически актив да започна нещо друго в съдебната администрация, освен адвокат, тъй като самият съм безпартиен и идвам от безпартийно семейство. На никакви ракети-носители или допълнителни фактори не съм могъл да разчитам. И така, започнах, беше ми много интересно. Изглежда, че улучих и копнежите на душата си, на сърцето си и такъв съм и досега.

Щастлив? В този смисъл?

Да, мисля, в този смисъл съм щастлив, точно така. Ако трябва да се върна пак назад и да започна отново живота си, бих избрал същото.

Същевременно в нашата професия има и много големи рискове в чисто човешки план, защото първо, по дефиниция ние опонираме на някого. Ако, да кажем, двама лекари днес могат да излекуват двама пациенти, ние, двама адвокати в залата, не можем. Единият трябва да разруши работата на другия, в което има някакъв гладиаторски елемент, не много приятен. Второто е, че когато си дванайсет часа на ден в контакти с хора, и то интензивни – контакти с клиенти, с колеги, с противни страни, със съдебната власт (съдии, прокурори, съдебна администрация) – когато човек се прибере вечерно време вкъщи, изморен от това общуване, не само че не страдаме от самота, но й се наслаждаваме. Поради тази причина адвокатите трудно създават личния си живот и семейство, тъй като липсата на страх спрямо самотата по инерция или неусетно ги прави арогантни към всяка връзка, която имат и не ги е страх лекомислено да я прекратят. Поради което масово в адвокатурата има – говоря за добрите, утвърдени адвокати и от двата пола, които в края на краищата се оказва, че на 40 години са с много съдебни победи и достатъчно житейски поражения. И в този смисъл нашата професия е, в чисто човешки план, до голяма степен една шумна самота.

Интересно казано, шумна самота…

Да, защото аз в един момент си дадох сметка за тази тенденция и какви са причините и къде отивам. Някак си обратно на емоционалната инерция и на житейското лентяйство, при което просто се возиш на времето и не те интересува, защото имаш всичко: имаш и средата, имаш и уважението, имаш и парите и така нататък. И в един момент решаваш… Вие ще видите, в адвокатурата има доста такива случаи. Аз навреме се овладях и така, пресякох кръстовището на правилното място. Това е от гледна точка на вътрешната ми нагласа, човешката.

Иначе, примерно в нашата професия има и друг интересен, незабележим елемент. Това е, че между съдии и прокурори има доста отровни вътрешни отношения – на професионална завист, на тиха конфронтация, на всякакви видове, как да го кажа… мълчаливо нараняване, което се приема с усмивка, за да не издадеш, че си наранен. Същото се отнася, да кажем, за суетата и завистта между лекари, между архитекти и така нататък. Това същото го има и в самата съдебна система. Но при нас открити конфронтации няма.

Имате предвид между адвокатите в самата колегия?

Да. При нас привидно го няма.

Привидно, казвате…

Привидно го няма, защото човек трябва първо да е вътре и второ да се вгледа отстрани в себе си, за да види как стоят нещата всъщност. Ние главните антагонистични, язвителни забележки към други колеги ги правим в съдебно заседание по повод на някакъв остър процес и на някаква спорна теза. В съдебна зала може да чуете много остри, язвителни реплики, непремерени не по изразните си средства, но по онази доза отрова, жлъч, която носят в себе си. Когато излезем извън залата, ние не се сърдим един на друг – говоря в преобладаващите случаи – защото при нас е налице алибито, че сме го правили заради клиентите. Поради което, дори след много шумно хапане в зала, след това можем да излезем и да вървим под ръка. Или след такъв спорен съдебен процес, след един месец или два да се срещнем с колегата и да се поздравим най-сърдечно, след което и единият, и другият питат: „Абе как свърши онова дело?“ Което означава, че никой от нас не се е интересувал за резултата и това е зад нас. Тази структура на отношенията ни създава едно алиби, че ние не се караме.

Тоест, малко като в театъра, на сцената се карате?

Да. А истинската същност на целия този театър е, че ние в залата не го правим заради клиента, а заради откровената антипатия към другия и така я разтоварваме. Но понеже имаме формалното алиби да кажем, че не го правя срещу тебе, а заради клиента, затова и поддържаме добри отношения. Няма го напрежението, което обременява други отношения, каквито са между съдии, прокурори, лекари, архитекти, всякакви други. Не говоря за змийските спагети между политиците, нали.

Това е в рамките на адвокатската колегия, а между адвокати и съдии, между адвокати и прокурори има ли отношения, какви са взаимните чувства?

Има отношения на някаква изолираност, на някакъв театър, в който трябва да се съобразиш с даденостите и да участваш. Преобладава, разбира се, взаимния респект и безопасната дистанция, но може да има и комични ситуации в съдебната зала, които после ги разказваш. Има много такива. А може и да изпитваш антипатия към съдия, който се разтоварва в залата от чувството си за малоценност, упражнявайки някаква моментна власт спрямо един малък кръг от хора, който му е паднал в ръцете. Общо взето, аз не бих казал, че има някаква принципна, институционална конфронтация. Просто една подходяща взаимна дистанция, за да може да се мине по пътя, който е неизбежен до приключване на един спор, какъвто и да е той. Едно време в съдебните коридори търсехме погледа на съдиите за поздрав, а днес в повечето случаи очите ни се разминават..

Имате ли, как да кажа… съдии, с които харесвате да работите и други, с които не харесвате?

О да, да, разбира се. Но първо, има едно голямо, катастрофално падане на нивото на юристите въобще (съдии, прокурори и адвокати) в цялата страна, поради това, че вие в момента имате десет юридически факултета, което е един ужас.

Осем и една катедра, както и да е.

Окей, девет да са, окей. Това е нещо страшно. Това е нещо страшно за една държава, която е с размерите на половин Ню Йорк. Аз помня това кога стана. Това стана още със законите, устройствените закони преди и след Конституцията от 1991 година. Аз не знам в тези осем дали слагате и полицейската академия ?

Да, да.

Която полицейска академия у нас има статута на някакъв Харвард или на Оксфорд. И в момента възпитаниците й владеят кръстовищата в съдебната система. Ние сме един готов сюжет за нов Оскар – Полицейска академия в съда. С цялото ми уважение, това си е учебно заведение на изпълнителната власт, на МВР и те й остават верни. Не говоря за качеството на обучение. Там няма и не може да има академична автономия. Празнуват ли 8 декември, пеят ли “Gaudeamus…” – той не е марш? Не знам друг подобен пример в Европа. Разбира се, те не са излишни или малоценни хора, но умишлено им дават грешния инструмент – първа цигулка, за да свири фалшиво целият оркестър. Във връзка с оспорваните конкурси си спомням една шега, приписвана на Тодор Живков:“Конкурсно начало не означава конкурсен край, другарки и другари.“

Кой носи главната отговорност?

Едва ли правораздаващите, защото съдебната система като един двигател, колкото и съвършен да е, макар че не е съвършен, той се захранва със законодателно гориво, което е изключително некачествено. Дори на най-съвършения Мерцедес ако му сложите лоша нафта, той спира веднага. Но въпросът е, че съдиите поемат ударите от крайния продукт, който се появява, а не тези в Народното събрание, които всъщност създават лошите закони и които, ако ги питате какво миналата седмица са гласували, те не могат да ви кажат. Това са хора, които играят някакъв вид фитнес – вдигат ръцете, наляво-надясно, както им кажат.

Къде е основният порок?

В момента самата кройка на държавата е несъвместима с разделението на властите; това са пълни глупости, което пишат, че съдебната власт е независима и т.н. Вие имате прост критерий: който и да е министър-председателят, той дърпа едновременно конците на законодателната власт и на изпълнителната. Защото той е едновременно министър-председател и шеф на парламентарното мнозинство, което гласува законите. А те двете участват в кадруването на съдебната система, така че при нас по дефиниция нямате разделение на властите. Не може да има, когато кройката е такава. Положителните неща в правосъдието се дължат на индивидуалния подвиг на отделни съдии и прокурори. Фактически те са мъчениците на съдебната система и не знам докога това ще е така. Имам много клиенти, бивши клиенти вече, които напускайки България, бягайки, са ми казвали откровено, че бягат от правосъдието. Те могат да изтърпят по-малка заплата, някои материални трудности, но не могат да живеят без елементарна правда.

Като говорите за съдебната система, отначало останах с впечатление, че проблемът е ниската квалификация, тези осем-девет факултета, а сега, като казахте за съдиите-мъченици, сякаш въпросът доби морални очертания.

Също и морални очертания, но самата кройка, самата система, вътре, е координирана да служи на изпълнителната власт или да не й вреди. То е много просто: не може да имате близо 25 години организирана престъпност и неорганизирано правосъдие. Това е смешно. И ако е наистина вярно, нека мафиотските шефове, които водят организираната престъпност, да дойдат в съдебната система и да я подредят така, както е организирана самата престъпност. Нали, това са просто смешни неща! Смешни.

Знаете ли вица защо природните закони се спазват безкомпромисно, за разлика от човешките? Защото в природата няма съдебна система да ги прилага – там те действат пряко и автоматично. Не пипаш огън, защото си сигурен, че ще те опари.

Имали ли сте такива казуси, в които не просто вие като адвокат да сте удържали победа, а да имате усещането, че правосъдието е удържало победа? На фона на тази нерадостна картина, която нарисувахте…

Ами да, аз съм имал случаи, да. Дори съм имал случаи при екзалтация от съдебно решение, когато съдът е надминал очакванията ми, аз съм целувал срочната книга с резултата. Защото си давам сметка какво това е струвало на самия съдебен състав. Възможно е ние да сме помогнали с поведението си, с аргументи, които сме дали, но в края на краищата отговорността е тяхна и никак не е лесно в някои ситуации да се стигне до такъв резултат. Но има и такива. В края на краищата всички участници в правосъдието имаме обща съвест, всички се нуждаем от еднакво спокоен сън. Така е, имал съм, да. За съжаление те са изключение На българските мъченици-юристи искам да припомня, че най-голямата чест за един римски магистрат било разрешението да бъде погребан в тържествената си магистратска тога- като чиста одежда върху чиста съвест, с които да се представи пред боговете.

Но, основното в нашата професия е, че адвокатът не може да бъде приятел на властта. Това е изключено, ние сме винаги опоненти на властта. И невероятни човешки падения съм виждал в лицето на адвокати, които влязоха във властта. Нравствено падение. На колеги, устремени към властта, винаги припомням историята на Трета симфония на Бетовен, Героичната. Той я посветил на Бонапарт, но след като чул, че станал император, задраскал посвещението и казал: „Какво падение – да станеш император след като си бил Бонапарт?!“ А днес можем да кажем: “Какво падение – да станеш министър след като си бил Адвокат?!“.

Аз тъкмо се канех да ви опонирам, че 90-те години имаше адвокати политици…

Да, за съжаление.

Просто самата тъкан на властта ги смачка. Много е трудно да си опазиш компаса на ценностната система в рамките на която и да била власт. Познавам много, които след нараняването си са излезли от властта. Познавам други, повечето, които са потънали. То е, влизането във властта е като “Фауст” на Гьоте. Там искат да платиш с душата си. А особеността на продажбата на душа във властта е, че – и никой не им го казва това нещо – че там няма обратно изкупуване. Но те го научават в края. След което се връщат при нас в психическо отношение като някакви насекоми, които са били в паяжина и паякът е изсмукал цялото им съдържание и е оставил само външната им част, което създава илюзията, че са същите, а тях ги няма.

Значи, там се изисква изключително високо образование, лична култура, нравствена, огромен потенциал на сдържащи сили в самата личност и дори някакво натрупване от поколения, за да можеш да се справиш с това нещо. Една, бих казал така, наследствена интелигенция. Но ние при нас не може да имаме това нещо, защото при нас интелигенцията се унищожава най-много на всеки петдесет години. Примерно, всичките зверства от началото на века до 23-та-25-та година – едно. Второ, тоталното унищожаване, физическо, на интелигенцията през 45-та до 50-та година, дори докъм 60-та – лагерите и т.н. След това преследвани така, че никое тяхно дете, внук и .и др. да не се добере до някаква позиция, където може да оцелее психически. А сега, след така наречените промени, започнаха да унищожават интелигенцията чрез досиета. Това беше най-мръсното нещо, защото там качваш на позорния стълб изнасилената, а криеш изнасилника и никога не го казваш. Освен това те създадоха един такъв закон, който не е закон, той е изцяло произволно вадене на досиета, при което ти нямаш право да поискаш от съд да се провери тяхната достоверност или да се изискат допълнителни данни, които да опровергаят това, което пише. Не! Те просто те разстрелват, това са едни поръчани екзекуции за всеки и всеки може да бъде тяхна жертва. Така унищожиха допълнително цялата интелигенция: не само тези, които формално бяха обявени за такива, а и цялата огромна маса, десет пъти по-голяма, която се уплаши от подобна съдба. А те самите, изнасилвачите, останаха „чисти“ в сянката. При това положение няма как да имаме интелигенция на някакви нива, които да са съвместими с европейските стандарти. Няма как! Той и главатарят на башибозука след клането в Баташката църква, като се огледал, казал: “Ами то няма други освен мен“, т.е. “нямам алтернатива. “. Например, никой няма да разреши публикуването на някогашните емоционални молби за приемане в комунистическата партия на днешния елит- да се види как си сменят клетвената вяра. Това ще е изригване на деветия кръг на Ада.

Във вашите студентски години коя реализация беше най-предпочитана? Разбирам, че за вас адвокатурата е била мечтата ви?

Не, не беше. Моята мечта беше да стана преподавател по римско право. Имах желание да стана такъв. Макар баща ми да предупреждаваше, че „право не се преподава, а се проповядва“.

А кой ви „проповядваше“ римско право?

Мишо Андреев.

Това обяснява всичко.

Обяснява всичко, така е. Въобще такъв човек няма да се яви пак. Аз дори , водех упражнения една година, бяхме много близки. А и така се случи, че моето семейство по бащина линия е от Копривщица. Моят пра-прадядо поп Илия Кацаров е клел въстаниците- има го в музея на Каблешков., а другият по бабина линия Павел Брайков е бил опълченец от първа дружина, четвърта рота. В Копривщица през 50-те, 60-те години, се събраха най-добрите юристи на държавата: Петко Стайнов, Костадин Лютов, Живко Сталев, Мишо Андреев, академик Любен Василев, който живя у нас под наем, на последно място баща ми и т.н. Фактически аз съм виждал като малък всички копривщенци юристи-светила – това беше един юридически Йерусалим.

И защо не станахте преподавател?

Ами защото категорично ме спряха.

Липсата на партийно членство ли ви попречи?

Не-не-не, никога не можеш да ме предвидиш, просто не се опитвай. Значи, 76-та година завърших и вдигнах 25 души студенти… Аз имах поименна стипендия за отличен успех. Събрахме се трима души с такива стипендии и се дигнахме да ги изхарчим – на 11-ти април 1976 г. се дигнахме да честваме Оборище, събранието на Оборище. Организирахме се 25 души студенти, това бяха шест коли по четири души отидохме, за да отпразнуваме първия български парламент. Тогава се честваше 100-годишнината от априлското въстание. Обаче не сме направили сметка, че през април 76-та върви ХI конгрес на Партията, че в този ден се избира Централен комитет. А в този ден се избира Централен комитет, защото се навършват 20 години от априлския пленум, а ние сме тръгнали да честваме буржоазен парламентаризъм.

Неправилно честване.

Но те от там ни прибраха, имаше донос и Държавна сигурност…

Имате предвид милицията? От Оборище?

От Оборище, разбира се, да. Не бях само аз. След това, не беше уместно тая работа да се раздухва – и на партийни другари децата бяха дошли там… Ние отидохме да се напием и да общуваме с наши колежки, и да отпразнуваме завършването си по един хайдушки начин, а те го взеха съвсем насериозно и веднага ни казаха на четиримата организатори да не си мислим за нищо друго, освен за най-посредствени работи. И така станах адвокат. Закриха ми категорично конкурса по римско и вещно право и казаха “персона нон-грата”. Това е известно, не е тайна. След това разбраха – значи това става средата на април – разбраха, че са направили голяма грешка и някъде на 1-ви-2-ри май, когато са официалните тържества за въстанието, организираха за целия университет посещение на Оборище, но никой не отиде. Закараха там три-четири рейса и отидоха десет души. Това ме хвърли към адвокатурата. Те мислеха да ми извадят очите, а ми изписаха вежди. С това, разбира се, не са ми пречупили интереса към правната наука, към публикации академични, аз имам над 30 публикации, монографии, книги и т.н., но това беше причината тогава да вляза в адвокатурата. В основата на цялата тая история беше тогава академик Ярослав Радев, -първи заместник-председател на Държавния съвет. Но ще видите в един от коментарите ми на сайта съм описал една много трогателна среща с него, някъде около 2002 година беше, когато той ми се обади да ми поиска прошка*. На тази среща той се държа достойно.

Наистина?! За това, за Оборище?

Там съм я описал подробно. Не само, че ми поиска прошка и аз разбира се му простих, но представете си от 76-та до към 2002-та – двадесет и шест години по-късно той ми подаде доноса, въз основа на който те са почнали акцията срещу нас. Беше зачеркнато с химикал името на автора, но Радев каза: “Във всяко полицейско управление могат да разчетат кой е авторът, имат специални машини.” Аз като го прочетох, разбрах кой е.

Ваш колега студент, който е донесъл?

Разбира се. Като се прибрах вкъщи, веднага го изгорих това нещо, защото не исках да си товаря душата. Но акад. Радев ме попита: с този актив при демокрацията защо не съм го казал, вероятно щях да бъда поканен във властта.

И аз ви питам същото.

Аз му дадох много ясен отговор, който него го разтрепера, а жена му още повече, защото и тя присъстваше там. Викам: “Никога Валентин Брайков няма да си осребри страданието.” Което е абсолютно ясно. Тя, жена му, беше до такава степен впечатлена, че като си тръгвах написа на една салфетка, нямаше сили да намери друго: “Той каза, че няма си осребри страданието” – и ме помоли да се подпиша на салфетката, защото тя не вярваше, че аз мога това нещо да го изпълня. Аз вече го бях изпълнил.

Но и сега в момента тези, които са възпитани като комунистическа администрация, които помнят властта на родителите си и на дядовците си, те имат една особена психика. Аз съм говорил с много от тях, ние сме приятели. Те не се считат – и това е голямата илюзия на така наречената демокрация в България – комунистите не се считат победени, те се считат само стратегически предадени, поради което у тях има самочувствието, че те са истинските герои и в една истинска битка биха могли отново да спечелят нещата такива, каквито са. Да, това съм го чувал от стари хора и от по-млади. Другото нещо, за което ние не си даваме сметка: защо комунизмът е с такива дълбоки корени в тъканта на нашия народ. Защо?! Отговорът е очевиден и е много прост. Защото комунизмът е идеология на завистта. По тази причина той рядко може да намери по-добра почва за развитие от българската душевност. Много силно се вряза и си намери мястото в един народ, чиято първа искрена религия е завистта. Това е мое дълбоко убеждение, възможно е да не си съгласна, казвам ти какво мисля аз. И това ще продължи; може би няма да е под формата на партийни книжки, но като рефлекси, като отношение, като омраза към успеха, това скоро няма да спре. Не забравяйте и непобедимата любов на младия комунист към чуждите пари.

А нямаше ли все пак един прозорец на независимост в края на 90-те години?

Имаше, имаше. Те го унищожиха. От 93-та, 94-та докъм 2000 година имаше, докато се стабилизира, докато, да кажем, стегне ледът в цялата система, да. Но вече никого не търпят да е независим. Съдии, които не се водят, които са без каишка на врата си, те са малтретирани във всяко отношение. На тези, за които е известно, че няма да се пречупят, им се дават незначителни дела. Ние имаме, например в КТБ (банкрута на Корпоративна и Търговска Банка) имаме уникалната и безпрецедентна в световен мащаб кражба на 7% (седем процента) от брутния вътрешен продукт. Е, няма такава кражба в света! В Щатите това би било един трилион и триста милиарда, което би довело моментално до гражданска война. Сега, колко години след това тези, които са изяли баницата, са свободни. Правосъдната корупция е преди всичко чрез координирани бездействия. Ако не помогнеш на слабия, значи си съучастник на силния. Правосъдието не бива да е нощем любовница на властта, а денем да се прави на девствена монахиня. Поне да си маха червилото! Ние сме и държавата с най-високи съдебни такси в Европа – нечуваните 4% върху цената на иска! Най-бедната страна с най-скъпото правосъдие?

Продължават да ядат баница.

Та такива неща… Така, разбърка ми съзнанието в момента, но това е една стотна от това, което съм преживял.

Последен въпрос: най-големите разочарования и най-големите удовлетворения във вашия професионален път?

Най-голямото ми удовлетворение… значи, в правото няма емоции. Ти него не можеш да го превърнеш в някаква поема. То е една територия на сухо пресмятане и на бързо вземане на решения. Единствената емоция в правото, която за сметка на това е най-чистата, най-фината, най-светлата и най-запомнящата се е, ако успееш чрез сухата територия на закона и на правосъдието да стигнеш до справедливост. Справедливостта е одата на радостта в нашата професия и винаги, когато си успял да постигнеш такъв резултат, щастливи са всички, включително и загубилият. Справедливостта най-лесно се вижда със затворени очи и отворено сърце. Хубаво е за ден на правосъдието да бъде обявен Разпети Петък – не празник, а ден за размисъл.

А най-голямото ми разочарование е в илюзиите, надеждите на така наречения преход, защото резултатът, катастрофалният резултат е ясен и той унищожи надеждите на обикновените хора, че нещо такова може да се случи, може да се повтори. Целият този ентусиазъм, който имахме 89-та и 90-те години началото, той изчезна, потъна дълбоко и никога няма да се покаже. Може би една библейска аналогия е все едно, че сме видели вдигането на Червено море и преминаването на Мойсей, след което то се сгромолясва, пътят изчезва, връщат се вълните отгоре и сега дори и ние не вярваме, че минахме с Мойсей на другия бряг. Унищожаването на тази легенда и на способността на народа да вярва в нещо подобно е най-страшното престъпление на съвременните управляващи. Най-голямото ми разочарование! Народът вече никога няма да повярва, да излезе на улиците, освен, разбира се, ако не бъде докаран до някаква животинска безизходица да не може да съществува. Това за мен са двата полюса. Едно време – 89-та, 91-ва, 92-ра – моите родители и аз се радвахме, че сме доживели това чудо. По-късно започнахме да завиждаме на тези, които са умрели преди това.

И още един премълчаван интимен ужас: младите българи тръгнаха по света да търсят достойно битие и оставиха тук стари и самотни родители. Когато умре самотната майка, погребват я съседите, защото децата не могат да се върнат навреме- онези работодатели не ги пускат. И когато дойдат след месец, съобразителните съседи им дават една малка кутийка с кичур коса от покойната- която кутийка обливат със сълзи, притискайки я в леглото.

И друга видяна картина: емигрант на средна възраст, върнал се за една седмица в отпуск от другия край на света. Вечер след залез слънце го виждам седнал сам тих и незабележим на пейката в пустия двор на родното училище. Защо след залез? За да не се виждат зачервените му очи.

Искам да кажа на зверовете, които се изгавриха с мечтите и надеждите на българския преход: за тези неща ще отговаряте пред Страшния Съд по начин, който и Данте не си е представял!!!

Понякога се улавям в носталгия по тези ранни години, началото-средата на 90-те. А вие?

Не можеш да си представиш какви щуротии съм вършил и как съм тичал. Особено зимата 1996-97-ма, срещу Виденов… Бях и на самия площад “Народно събрание”. И всичко ми беше ясно, участвах. Бях написал, аз съм финансирал и написал един голям лозунг за шествието на СДС, който носехме отпред и на него пишеше със сини букви: “Аспарух ни доведе тук”- огромни сини букви. И отдолу с червени: “Виденов ни връща там”. Вървим така и чакаме някой да ни закачи, за да се разкрещим. После видях и това, как стана сбиването и бях в центъра на площада на Александър Невски. Имаше много хора накачулени по голите клони на дърветата, беше януари 1997-ма. Проблемът на тази голяма тълпа беше, че ти не можеш да координираш усилието й. Ако можеш да го координираш, никой не може да те спре. Няма сила!

Да, абсолютно.

И си спомням едно такова едро момче, което беше сложило една девойка на врата си и гледаха, и викаха, и крещяха и те, и ние. Той по едно време се усети и вика: “Ей, момчета” – дори не каза ли братя, нещо такова. Обърна се към всички и каза: “Вижте сега, когато тия по клоните засвяткат с фотоапаратите, това означава, че на първа линия има контакт” и вика: “В тоз момент си представете, че местиш гардероб вкъщи!” (смях) И тълпата като изрева “Сегаа! Дааййй!” – и знаеш нататък какво стана.

В това не съм участвала аз.

Не си участвала. Хубаво е да си спомним, че през зимата на 1996-1997 година реалната парична стойност на българската пенсия спадна под месечната издръжка за едно прасе в европейска ферма. А, един колега ми се обади. Тогава бяха рядкост мобилните телефони, ама имахме. Той ми се обажда: “Виж какво, аз съм на първа линия, ще влизаме в парламента да ги изгоним. Ако нещо стане с мене, кажи на децата ми, че съм бил истински народен представител, защото буквално народът ще ме вкарва вътре!” (смях) Те бяха взели от някаква църква хоругви с дръжките да са с тях. И като се юрнаха вътре във фоайето на Народното събрание, ония започнаха да хвърлят димки срещу тях, за да не влязат в голямата зала. Започнаха да хвърлят, а тия умни момчета веднага излязоха, затвориха вратите и димките задушиха тия вътре. В резултат на което те започнаха да излизат от друг вход и да скачат от едни прозорци да ги вземат с джипове под “приветствията“ на тълпата. Ей този ентусиазъм, тази работа, това въодушевление – за това говоря, нали, като за еднократното чудо на Мойсей през Червено море.

Имате ли предпочитана сентенция?

Една забавна, но за мен вярна: „С малки грехове браним големи добродетели“.

Имате ли отговори на въпроси, които не съм поставила?

Ние сме един малък народ със сърце, обърнато на изток и глава на запад. Нашата сила е в равновесието между тях, а не в насилването на едното или другото. Важното е да не ни казват кого да мразим – винаги сме били непослушни, инат хора сме.

Аз съм привърженик на всяка основателна критика срещу всяка власт. Но преди това моля критикуващия да погледне в огледалото. Когато попитали Фридрих Шилер кога Германия ще има конституция като френската, той отговорил: “Преди да създадете конституция за гражданите, създайте граждани за конституцията“.

На българските юристи по призвание бих пожелал, дори да са малцинство, да не са мълчинство. Те могат да се поучат от куража на Червената шапчица, която казала: “Това зъбатото в кревата не е мойта баба!” От баща си помня, че “чешмата не е творецът на водата“ – тоест, в случай на голям професионален успех първо смирено благодарете свише, че Истината е избрала да се появи чрез вас. Че нейният пречистващ дух е минал през вас. В момента се опитват да присадят в душата ни някакви външни миражи. Не се вглеждайте само в тях. Всъщност тези външни миражи са различни гюллета, с които обстрелват крепостната стена на ценностната ни система. Там се целят и нея пазете! Нужни сме им без собствен компас. Ще устоим на тази атака само ако всички се държим заедно – от първия до последния.

31.01.2018г.                                                                  адв. Валентин Брайков
*www.braykov.com/почина-ярослав-радев/

Много са гледали с възхищение величествената съдебна палата на Русе. Малко са забелязали уникалното в нея. За илюстрация прилагам няколко снимки от правосъдния храм на родния ми град и на неговия централен площад.

Русенската съдебна палата е построена между 1929 и 1939 и е открита на 28.01.1940. Автори на проекта са арх.Никола Лазаров и арх.Пенчо Койчев. Скулптурните композиции по фасадата са дело на Любомир Далчев. В годините на комунизма тук се помещаваха окръжният и градски народни съвети на Русе- т.е. органите на местната комунистическа държавна власт. След 1990 е отново съдебна палата.

Любезно Ви моля да се вгледате в челото на фронтона на русенската съдебна палата- на снимки № 1,2 и 3. Какво има там? Там е короната с царския герб на Третото българско царство, валиден в периода 1927-1946! Т.е. от 1940 до днес там стои българският царски герб- съхранен, недокоснат, величествен. Не ми е известна друга сграда в България- особено такава, помещаваща регионалната политическа власт при комунизма, на чието чело да стои българската царска корона и въобще гербът на Търновската Конституция, която честваме днес. Това е едно незабелязано чудо, една светулка, която ни свети и стопля сърцата. Град Русе успя да съхрани символното величие на Търновската Конституция и в този смисъл е столицата на българското съдебно достойнство. Русенци не допуснаха на съдебното им чело да се появи гербът на последната комунистическа конституция от 1971, който в основата си като некролог носеше две дати: 681 и 1944 – родена и починала. (вж приложените гербове).

Как се случи това чудо? Как царският герб оцеля пред очите на навлизащите съветски войски в 1944 и после в ръцете на тоталитаризма?Факторите са крайно любопитни и противоречиви, но съвпадащи и замръзнали в едно щастливо равновесие.

На самия централен площад в Русе, точно срещу съдебната палата, се намира Паметникът на Свободата- снимка №4. Това е всъщност паметникът на Освободителката Русия- в образа на богиня, държаща в лявата си ръка меч, а дясната сочи на североизток към Русия, откъдето е дошла свободата. В основата отпред са два лъва, дъвчещи разкъсани вериги, а отзад са две оръдия от Освободителната война- едното от Плевен, а другото от Шипка- на чиито лафети съм си играл като малък. Барелефите са сцени от Освободителната война, а отпред е лавров венец с руски кръст. Паметникът е дело на гениалния италиански скулптор Арнолдо Цоки, открит на 11 август 1909- в чест на най-тежките сражения при Шипка. Арнолдо Цоки е и автор на паметника на Цар Освободител в София пред парламента.

Ключът на загадката е в приложената снимка №5- пощенска картичка от 1950-те години. Тя дава нужната панорамна перспектива. Обърнете внимание, че статуята на Свободата се намира леко в ляво от насрещната съдебна палата. По този начин дясната й ръка, сочеща на североизток към Русия, всъщност сочи и към върха на съдебната палата, на чието чело е царският герб. Властващите русенски комунисти нямаха кураж да посегнат на сграда, към която сочи ръката на богинята, олицетворяваща Русия. Освен това те считаха Царство България за директния получател на свободата от Русия- т.е. още едно основание за сдържаност към царския герб, художествено вплетен в лицевата панорама на палатата. Както считаха себе си за получатели на „втората свобода от СССР“.

И нещо друго. През 19 и 20 век по река Дунав до Русе са стигали не само параходен трафик и стоки, но и модерни политически идеи от горното течение на реката, т.е. от средна Европа.Това даде отражение върху русенската социалдемокрация като умерен и либерален последовател на европейските образци. Не случайно през 1903 именно в Русе се състоял X конгрес на Българската Социалдемократическа Партия, когато тя се разцепва в две течения- тесни социалисти на Димитър Благоев /бъдещите болшевики/ и широки социалисти на Янко Сакъзов- тогавашните истински европейски социалдемократи с център в Русе. Тази историческа традиция никога не изчезна напълно в русенските социалисти-комунисти и остана като някакъв вътрешен охладител срещу крайностите през по-голямата част на тоталитарния период. Може би не е случайно и обстоятелството, че дългогодишен първи секретар на окръжния комитет на комунистическа партия в Русе беше Петър Данаилов- един относително умерен, либерален и просветен комунист във възможните тогавашни рамки, патриотично привързан към града си. Кабинетът му беше точно под герба с короната. През 1960-те русенската английска гимназия имаше най-много учители-англичани в сравнение със София и Пловдив, а великолепният градски театър (снимка №6) веднъж годишно предоставяше сцената си на нейния Drama Club, за да играем на английски език епизоди от пиеси на Шекспир. Не всички помнят, че демократичната лавина в 1989 започна именно с екологичния клуб на Русе.

Друг немаловажен фактор от онова време беше тъканта на русенската професионална гилдия. Тя беше едно колегиално приятелско общество на всички правосъдни юристи без кастови синори между адвокати, съдии и прокурори. Председатели на районния и на окръжния съд бяха незабравимите юристи Стефан Доковски и Соломон Розанис. Само един пример: тържеството за Нова Година беше общо за съдии, прокурори и адвокати в голямата зала на окръжния съд. Дядо Мраз беше Стефан Доковски- бащата на Даниела, който, седнал до елхата, раздаваше на всички деца подаръци от голям чувал, щипваше ни по бузите, а ние го познавахме по мустаците. Там и тогава нямаше атмосфера на враждебна и примитивна арогантност.

Гореказаното е част от магията, която спаси царския герб върху русенската съдебна палата и дава основание на Русе да претендира за столица на Българското Съдебно Достойнство.

Не се опитвам да идеализирам онова сложно време, но знаете ли колко лесно можеха да взривят този герб и да сложат на мястото му петолъчка? На фасадата на софийската палата няма такива „пропуски“.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА КОНСТИТУЦИЯТА!

16 април 2018г.                                                                                    Валентин Брайков

 

Адвокатски преглед, бр.2

На 27 октомври 2017г. бр.86 на Държавен вестник ни зарадва с последните мащабни изменения на Гражданския Процесуален Кодекс- вероятно по повод 10 годишните тържества от приемането му през 2007. Досегашните му корекции са 26 /двадесет и шест/ на брой – един световен рекорд от средно 2,6 изменения на година, което свидетелства за ужасяващо законодателно късогледство и примитивно опипване на почвата преди всяка следваща стъпка. С такова мизерно зрение не биха издали никому шофьорска книжка, но за онези които шофират държавата чрез закони това няма никакво значение.

Иронично съвпадение е, че тази нормативна манна небесна ни засипа точно преди Деня на Будителите 01 ноември и когато светът честваше 500 години от Тезисите на Лутер. Ние всъщност имаме 1 ден на будители, което предоставя останалите 364 дни на щатните приспиватели. И пак не знаем кои точно са авторите на този пореден законодателен шедьовър. Това са анонимни хайдути, които гърмят от засада и веднага изчезват, за да не ги застигне моралната отговорност. Те са поучители със самочувствието на ветеринарни лекари, които знаят по-добре от пациента какво му е, това са правни астрономи, които не виждат земята под себе си и действат като самоуверени акушери на правната цивилизация. Евентуално може да ги познаете по мекия поглед към властта и безшумните велурени обувки. Казват, че в първата им редица се появила някаква Жана д’Арк на процеса, която се вземала доста на сериозно и искрено вярвала в свещената си мисия. Обаче за разлика от Орлеанската Дева, нашата яздела метла вместо рицарски кон. Поради неизвестните си родители този закон е изоставено дете за осиновяване. Едно е абсолютно сигурно- за разлика от 2007г. сега в кройката и редакцията на ГПК не участваха чужди експерти. Всичко е само пресни домашни специалитети.

Тъй като сградата на правосъдието се крепи на своя покрив, ще се спра само на поредната операция на касационното обжалване- Глава 22 ГПК.

Във втората половина на 20 век почти всички държави от западната цивилизация преминаха към селективна касация, изоставяйки задължителната и общодостъпна трета инстанция. Причината бе много проста: липсата на съдебни ресурси за трети цикъл на правосъдие по конкретен казус. Нещо повече, дори обжалването към втора инстанция стана предмет на индивидуална допустимост в екстремните случаи на абсурдна жалба без шансове за успех- за да не се прахосват и второинстанционни ресурси по черно-бели казуси. Пред висшата касационна инстанция се издигна стена от селективни критерии, за да може съответният върховен съд да се занимава само с въпроси от принципно стратегическо значение за цялото правораздаване. Ценностната ос на върховното правосъдие се измести от индивидуалния казус към общата ефективност на системата. Дори ако даден конкретен казус е видимо сгрешен от двете редовни инстанции, той ще бъде касационно лекуван само ако това би било от полза за цялата съдебна практика. В противен случай неговото сгрешено от долните две инстанции решение остава приемлив системен риск. Както каза лорд Девлин още през 1970 в известната си публична лекция: „Всяка система съдържа процент на грешка и ако чрез лекото увеличаване процента на грешка можем да намалим съществено процента на разходи, само идеалистът ще се разбунтува“. Тази философия е универсална и нормативно утвърдена в Европа и САЩ, защото няма достатъчно богата държава, която да си позволи трикратно съдебно разглеждане на един и същ казус- камо ли най-бедната европейска страна. Това е общоизвестно и конкретни позовавания са излишни. Този принцип залегна и в архитектурата на касационното обжалване в ГПК-2007 с помощта на австрийски експерти в рамките на европейска програма. Независимо от родните редакционни несъвършенства, принципът бе имплантиран и започна да функционира у нас като европейски правосъден стандарт по повод присъединяването ни към ЕС. Става въпрос за досегашната редакция на чл.280 ал.1 т.1-3.

Сега обаче на 27.10.2017г. се появи втора алинея на чл.280, която гласи: „Независимо от предпоставките по ал.1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност“. Оставам настрана комичните прилагателни „вероятна“ и „очевидна“, защото всяко твърдение до решението е една вероятност, а всяка неправилност е очевидна, щом е забелязана. Няма неочевидна неправилност. Изящният български език с внимателно обмислени и подбрани понятия по съдържание и обем никога не е бил отличителна черта на нормативните ни текстове. Това е функция на образованието и общата култура на законодателите. Проблемът е, че всяко съществено процесуално нарушение или груба необоснованост на дадено въззивно решение може да причини неговата неправилност. Последната е неизбежният резултат и функция на процесуалния и логически порок. Неправилността е тяхно включващо ги понятие, макар и по-широко, защото в края на краищата става въпрос за окончателно приложима материална норма. Но те са в причинно-следствена зависимост. Не може чрез груби процесуални нарушения и логически абсурдни изводи да се стигне до правилен избор на приложима материална норма. Смисълът на казаното е, че чрез задължителната касация поради неправилност на решението се връщаме към механизъм, в който се промъкват и споменатите две бивши отменителни основания на върховното обжалване по чл.207-чл.218б ГПК-1952:съществен процесуален порок и необоснованост. Дори и третото предишно- непълнота на доказателства- се подава зад ъгъла, защото тя може да се дължи на процесуално нарушение при събирането им и от там да предизвика необоснованост и като домино- неправилност. Тези фокуси са специалитет на изтънчените върховни браншовици, които съзерцавам вече 40 години.

С други думи, новородената ал.2 на чл.280 ГПК за задължителна касация при неправилност с един удар унищожи концепцията за селективна касация и ни връща там, откъдето цивилизованият свят избяга. Колко прав е бил в XV век Христофор Колумб вярвайки, че всеки, който отиде далеч на запад, непременно ще се окаже на изток. Това е един широк пробив в язовирната стена на българското правосъдие, който ще помете крехката върховна инстанция със свлачището на универсална и общодостъпна трета инстанция. Един троянски кон на миналото, наречен „очевидна неправилност“. Никой автомобил не може едновременно да се движи на предна и задна скорост. Няма европейски върховен съд, който да издържи такъв удар. Може би по този начин честваме 10 години ГПК-2007, 10 години членство в ЕС и предстоящото председателство? Извън всичко останало, във ВКС няма толкова съдии, които да се произнасят по допустимостта за неправилност и след това други да влязат в открито заседание, за да я преценяват и решат. Няма физически капацитет за такъв потоп.

Сега в чл.280 ГПК има за всекиго по нещо. Който иска селективна касация- моля ви: ал.1. Който страда за универсална касация- ето ви бонбончето на ал.2. Никой да не плаче, а да се радва на играчката си. За опитните върховни фокусници е важно, че от тази шапка може да извадят всякакъв поръчан заек. Няма никакво значение, че решението на ВКС състав по чл.290 ал.3 не представлява задължителна съдебна практика. Нали понятието „практика на ВКС“ въобще остана в т.1 ал.1 на чл.280 като самостоятелно касационно основание наред и извън задължителната тълкувателна ВКС практика. Кой ще ги разграничи в касационния коктейл?

Искам да попитам анонимните будители, които измислиха този шедьовър: нали веднъж с тези яйца направихте омлета на касацията през 2007? Не знаехте ли, че има всякакви видове яйца: бели и кафяви, малки и големи, великденски боядисани, рохки и твърди, пържени, бъркани, на очи и т.н. Но никъде по света няма яйца втора употреба!

Спешният проблем на правораздаването не е прекрояването на касацията, а трагичният обем юридически сгрешени и човешки несправедливи решения на първа и втора инстанция. Те предпоставят касационната драма. Но това ще продължи до тогава, докато в съдебната система навлизат дипломирани възпитаници от 10-те родни юридически факултета, които имат самочувствие на мозъчни хирурзи макар повечето да са само обикновени санитари.

От друга страна, статуквото устройва напълно управляващата олигархия, която отдавна е над правосъдието и чиято власт обективно печели от съдебното боричкане във фермата, където се извършват процесуални опити със хора. Това е замисълът на балканските макиавелчета.

Процесуалният кодекс е олтарът на гражданското правосъдие. Там се влиза с поклон, а не с бухалка или рушвет. Правосъдието е символът на държавността. СЪДЪТ Е ОТЕЧЕСТВОТО! Утре за тях ще мрем и те трябва да са достойни за нашата жертва. Никой няма право да ги унижава. През 1320г. в своята Божествена Комедия Данте Алегиери поставя император Юстиниан в Рая заради известния му кодекс:

„Бях Цезар аз и съм Юистиниан,
в закона махнах всичко без значение,
от Любовта върховна обладан“

(Д.Алегиери, Божествена Комедия, Рай, Песен VI, стих 10-12,
превод Иван Иванов и Любен Любенов)

Нас ни сполетя и обективно нещастие. На 20.02.2008 почина проф. Живко Сталев, точно преди влизане в сила на ГПК 2007, който не участва в съставянето му. И ние осиротяхме- няма голям и безспорен авторитет, който да държи компаса за добро и зло. На мястото на падналия дъб израснаха само амбициозни храсти, някои от които отровни. Учебникът на Сталев си остава цивилизационен стандарт, който няма да се повтори до края на века- освен ако не стане чудо. Този учебник е българската процесуална Библия. Заради него следваше да запазим ГПК-1952. Германия и Австрия прилагат процесуални кодекси от 19 век, въпреки историческите катаклизми. Вижте какъв е резултатът от нашите десетгодишни спазми след 2007.

Аз не зная изход от създадената критична ситуация. Съдебните вени на държавата са прерязани и от тях изтича нейната кръв. Това не може да продължи дълго. Управляващата глава спешно трябва да осъзнае, че е част от същото тяло и че ще сподели съдбата му.

09.11.2017г.                                                                        адв. Валентин Брайков

Цел на настоящите редове е да поставят един единствен въпрос: Разполага ли България с върховенство, независимост и самостоятелност на властта в своите вътрешни и външни работи? Т.е. притежаваме ли суверенитет над територията и населението си? Или казано най-просто: Какво е останало от България като държава?

Стопани ли сме на територията, която обитаваме? Ние ли вземаме решение за случващото се в нейните предели или се съобразяваме и примиряваме с чужда воля? Кой какви претенции има към нас и как му отговаряме?

Имаме ли армия? Колко голяма? Какво е нейното въоръжение и материално обезпечаване? В състояние ли е тя да гарантира независимостта и целостта на нашата държава срещу външни заплахи и какви са те? Или само чака да бъде наета като слугиня в чужбина? Дали още съществуваме заради външно благоволение и чужди пропорции?

Къде и каква част от населението не говори български език?
Възможна ли е единна държава без общ език? Това невинно незнание на езика ли е или нахалното му отрицание като признак на българската държавност? Кой финансира това нахалство и ние защо само гледаме като срамежлива мома? Да не ни опипват джебчии на суверенитета, които се движат по пътеката: От майчин език през бащина религия към дядова територия?

Образование и култура. Кои са най-добрите училища в страната- български или чужди? Къде и какво учи бъдещата интелигенция на България, нейният утрешен държавен елит? Има ли духовна колонизация? Колко книги, филми, музика и театрални пиеси са от български автори и на българска тема? До кога ще въздишаме по чужди филми, нямаме ли наша съдба?

Закони и правосъдие. Колко от действащите закони са чисто български и колко са приети под чужд камшик? А колко не са приети пак под страх от същия камшик? По кои въпроси българското правосъдие има окончателна и последна дума? Или почти всяко важно съдебно решение следва да се съобразява със Страсбург, Люксембург и Брюксел, а сега вече и със всесилни международни инвестиционни арбитражи, които могат да мачкат всякакви български закони и върховно правосъдие?

Независими ли са българските финанси? Може ли държавата да се издържа със собствени средства като пълнолетен индивид или постоянно зависи от чужда милостиня? Затъваме ли в пясъците на дългова криза и не продаваме ли децата си във финансово робство?

Аз не знам отговорите на тези въпроси. Но България има мъдри и достойни мъже, които по примера на 14-16 април 1876 могат да се съберат на Оборище, да погледнат от там днешното ни Отечество и да изберат свой комитет. Да си спомнят преглъщаното вълнение на онези от 1876 за мечтаната от тях България. И от сега нататък всяка година през април да представят на народа един доклад на Комитета Оборище, който да ни казва какво е останало от българската държавност, да правят една своеобразна инвентаризация на нашия суверенитет, да водят грижливо счетоводство на българската независимост, самостоятелност и върховенство на държавната ни власт. Да чуем ясно какво сме дали и какво получили през изтеклата година. Една „Нощна стража на държавността“. За това усилие няма излишни: светец и грешник, богат и беден, първи и последен. Твърде малко сме, за да се делим. В единството ще се претопят много грехове. Това не е театър с артисти и публика- всички сме на сцената. И да открием ближния ако не с любов то поне без омраза. Цялото българско Възраждане ни гледа от небето като Страшен съд.

Един такъв априлски доклад на Комитета Оборище може да ни каже какво е съотношението между българска и чужда воля в нашата земя, какво е състоянието на основните признаци на държавността като територия, армия, население, език, закони и правосъдие, култура и финанси. На какъв влак сме се качили и къде отива той- не може вечно да се возим в спалния вагон на историята? Или сме само куха муха в чужда паяжина и е дошло време да изчезнем както стотици народи и държави преди нас? А може и всичко да е наред- защо не? Важното е да опровергаем впечатлението, че любимата седалка на българския политик е лицето на неговия избирател.

Лично аз нямам никаква амбиция за участие в такъв комитет, защото не съм компетентен и защото не съм любител на никоя човешка власт. Онова, което обаче със сигурност знам е, че всяка отложена от нас битка е търговия с днешната детска кръв, която ще се пролее утре в отложената наша битка. Затова пиша тези редове между деня на Съединението и деня на Независимостта и се питам дали днешните управници са способни да осъществят Съединение или да обявят Независимост?! Дали поради прекалената си отдаденост и разнообразни сношения българската държава вече не страда от хронична имунна недостатъчност?

Един от личностните символи на българския суверенитет е Стефан Стамболов- праведник в голямото и грешник в малкото. Погребан е на централните софийски гробища, близо до църквата. В продължение на 25 години трима адвокати поддържаме изоставения гроб. Всяка година в началото на м. юли по повод деня на смъртта му почистваме бурените, слагаме цветя, хляб, свещ и вино и каним свещеник да го опее. Там вече ни познават и като ни видят сами идват при нас. За съжаление не сме забелязали появата на нито един от политическите пауни, които се кълчат като стамболовисти около медийния кол. Те ръкомахат само в градинката пред „Кристал“. Преди около 20 години братята роми изтръгнаха металната глава на паметника и след наша снимка на обезглавения постамент във в.“Сега“ беше излято и поставено ново копие на главата. Дори някои жълто бронзирани букви на големия черен кръст бяха изтръгнати, за да проверят дали не са златни. Както и да е.

Прилагам две снимки на 05 юли 2017г. от гроба на Стамболов- една преди почистването и една след. Моля да се вгледате внимателно в снимката с почистения гроб. Забелязвате ли в средата една червена роза? Това е един подивял розов храст от преди много години, посаден незнайно от кого. И всяка година в началото на юли за смъртта на Стамболов там упорито цъфти червена роза пред погледа на паметника. А ние не сме докосвали храста, той сам оцеля между бурените. Вижте сами. Тази стамболова роза-като искра в пепелта-дали не е знак на Провидението, че за България още има надежда?

08 септември 2017г.                                                                   Валентин Брайков

На 12 юли 2017г. приключи физическото присъствие на доц. Кристиан Таков между нас. Той блестеше като бяла лилия в блатото и дразнеше жабешката му йерархия. Затова Господ го вдигна на небето- да ни свети от там.

Но Кристиан остава тук със своята ренесансова съвест и рицарски кураж да забива копието на чистото слово в устата на змея. Един български Дон Кихот на правото като светиня.
Наред с научните публикации доц. Таков ще бъде запомнен с неговия вдъхновен призив „Пазете правото дори от закона“, с коментара му на решение на конституционния съд „Пачавра леке не хваща“ и др. подобни.

Сигурен съм, че в близко бъдеще ще има академична аудитория на негово име и това ще го направят любимите му студенти, а не администрацията.

На последната ни среща през м. юни Кристиан беше още във вълнението на лекцията си пред младежи за правото и справедливостта. В разговора ни се чуваше нейното ехо.

Макар да почина само на 51 години той изпълни призванието си да хвърли искрата на пожара в душите ни. И чрез смъртта си той ни казва, че демоните не са всесилни и че може да се живее чист, горд и непречупен.

Най-големият поклон пред неговата памет е да последваме примера му.

Кристиан Таков не е миналото.

Той е достойното бъдеще.

14.07.2017г.                                                                                   Валентин Брайков

Уважаема Госпожо Директор,
Благословени Учители,
Щастливи родители,
Почитаеми Гости,
Скъпи Дипломанти,

Любезната покана на г-жа Кардашева от началото на седмицата да застана днес пред вас ме намери във Вашингтон, на една пресечка от Белия дом, в красивия зелен парк Лафайет. В такава обстановка аз бързо и лекомислено приех тази покана от лакомия към удоволствието да се докосна до вас. После обаче дойде страхът и дори паниката- какво ново мога да ви кажа аз, което вече не сте чули от светите си учители и следва ли да се правя на самозван проповедник? Защото през 40-те години като адвокат съм говорил пред всякакви съдии в страната и чужбина, но вие не сте обикновен съд- вашата младост, невинност и чист ценностен компас ви прави Страшният съд над всеки възможен оратор. И защото на вас може да се говори само от сърце в сърце- като пред църковен олтар. Всъщност метафората „църковен олтар“ за това тържество едва ли е преувеличена. В духовен смисъл вие всички сте младоженци, защото днес е вашата венчавка с избраното от вас бъдеще. Ние сме само радостни свидетели и изпращачи.

Никога не забравяйте, че сте възпитаници на най-доброто българско училище. Не е нужно да повтарям бляскавите резултати от последните 22 години. Ще ви споделя само какво се говори за вас зад гърба ви. Говори се, че в това училище извършвали някаква магия, ставала някаква алхимия, защото всеки попаднал в него ученик на излизане се превръщал в благороден метал. Вие сте доказателството за това превъплъщение.

Като ветеран, който напуска бойното поле, в което вие сега влизате, ще си позволя да ви разкрия няколко тайни на собственото ми душевно оцеляване в безкрайната житейска битка. А вие ако решите вземете онези оръжия, които ви харесат. Така постъпвал всеки римски легионер в края на службата спрямо младите си другари.

Ние, вашите родители, не можем да ви кажем къде точно се намира щастието, но можем да ви кажем къде то не е: Щастието никога не расте върху чуждо нещастие! Човешката природа често говори за щастието в минало време, защото не може да го оцени и разпознае, когато това щастие е настояще. За това насладете се на днешното си щастие и не бързайте да се разделите с него.

В живота непрекъснато ще се налага да правите избор. При всеки избор обаче най-важното нещо не е това, което искате да получите, а това от което се отказвате. Внимавайте от какво се отказвате, когато избирате нещо, защото от там после идва коварната и непоносима болка.

Ако трябва в даден сблъсък непременно да победите, начините са два: правете това, което противникът ви не може или това което не очаква. Побеждава онзи, който умее да губи.

Повечето от вас виждат бъдещето си в чужбина. Имайте пред вид, че никой там не ви кани, за да конкурирате местния елит. Както ние не ги каним тук. Често мечтаната чужбина се оказва шумна самота. Майка България също заслужава почит и грижа от децата си.

Не разменяйте и не отлагайте простите човешки радости срещу пари, кариера и власт. Знайте, че при продажбата на душа няма обратно изкупуване. Най-лошият съветник на сърцето е гордостта

Никога не подценявайте злото и неговия прогрес. Злото също се развива и напредва, за да ви изненада по неочакван начин.

Тъй като ви предстои да пишете мотивационни писма до елитни световни университети, препоръчвам структурата на изложението ви да е като домино, където всяка мисъл е дъщеря на предишната и майка на следващата. А не една и съща мисъл да се преоблича в различни думи с еднакво съдържание, както говорят някои политици поради примитивната си култура. Защото езикът не е само думите, а трансформацията на мисълта в слово и това слово издава качеството на мисълта. Онези, които ще четат мотивационните ви писма, знаят да ценят тези тънкости.

Вие ще постигнете и ще изживеете много успехи и победи. В моменти на такава радост си спомнете, че има някаква сила над нас и извън нас, която ни праща духовната мощ и вдъхновението за всеки триумф. На тази сила следва да благодарим със скромност и смирение, че е избрала именно нас. Това нашият народ го е казал гениално чрез простото изречение:
„Чешмата не е творецът на водата!“

Ние, предишното поколение, имаме към вас младите един голям грях, защото ви завещахме една отложена от нас битка, която ние виновно не завършихме. Името на тази битка е, че Най-опасният противник на свободата е щастливият роб. Някои ще ви убеждават, че може да сте щастливи и без или с малко свобода. Не им вярвайте. Надеждата ни е, че вие сте младите фиданки на гората, която скоро ще тръгне срещу Макбет.

Твърдо съм убеден, че споменът за училище „Златарски“ и за днешния ден ще запали една свещ в душата ви и ще стане ваш духовен подслон в трудни времена.

Завиждам ви за онази истина, която вие ще откриете, но която остана недостъпна за нас.

Покланям се пред бъдещето ви,

Бог да ви благослови!

24.06.2017г.                                                                                     Валентин Брайков

Днес е 27 май 2017г. На тази дата точно преди 630 години, в далечната 1387, пред генуезкия нотариус в Пера /предградие на Константинопол/ се сключва Договора между добруджанския княз Иванко /син на Добротица/ и Генуезката република. Договорът е една уникална панорама на дейността и отношенията с генуезките търговци в Добруджа и си остава едно от безценните украшения в българската правна история.

Амбицията на тези редове е само да поднесе цветя от слово на този толкова скъп, но позабравен български юридически паметник. Негов преразказ е неуместен, а мечта за научен принос би била жалка и наивна щом с него вече са се занимали Марин Дринов, Васил Златарски, Гаврил Кацаров, Владимир Кутиков и Михайл Андреев- такива хора едва ли скоро ще се родят пак на българска земя поради липсата на духовна потребност от тях.

Откриването на Договора дължим на известния ориенталист на Наполеон- барон Силвестър де Саси, който е учителят на Жан-Франсоа Шамполион- „Проницателят на Розетата“, разчел египетските йероглифи на каменната плоча Розета. Барон де Саси пръв намира между историческите документи в тайните архиви на Генуезката република Договора на Иванко и на 07 януари 1814 изнася специален доклад за него пред Френската Академия. Този доклад на барон де Саси заедно с текста на паметника е публикуван в Париж през 1824, от там го прочита и съобщава Марин Дринов през 1870, а пълният му латински текст заедно с български превод обнародват през 1911 Васил Златарски и Гаврил Кацаров. През 1960 Владимир Кутиков и Михайл Андреев представят ненадминатото му фундаментално изследване.

Кое е главното, с което генуезкият договор на Иванко блести в нашата история?

Първо, той свидетелства за една държавническа култура и на двете страни, която изисква прецизна договорна рамка на търговията преди нейното консумиране. Тук не става въпрос за стихийна фактическа размяна на стоки, а за бъдещ обмен, опрян на европейската юридическа практика и нейната правова защита. В този смисъл той е предвестникът на българската защита на чуждестранни инвестиции.

Второ, текстът на договора е въплъщение на юридическите стандарти в Италия, която в средата на XIV век разполага със школата на Бартол, наследник на болонските глосатори. В този смисъл клаузите му са един директен прилив /не през Византия/ на римско право в българската средновековна държава. Само един пример: В нашата правна история господства мнението, че римското правило „Actor sequitur forum rei”=“Ищецът следва съда на ответника“ идва от чл.16 на Закона за Гражданското Съдопроизводство-1892г. под руско влияние. То обаче категорично се опровергава от чл.6 в генуезкия договор на Иванко, който гласи: “…quod actor sequi debeat forum rei”=“защото ищецът трябва да следва съда на ответника“. Това е „само“ 500 години по-рано. Кой ни е виновен, че не си знаем историята?

Трето, българският княз Иванко тържествено обещава на генуезките поданици на своя територия защита чрез „правосъдие по съвест и по справедливост“, „кратко и бързо върху всички дела“, „тъй и по начин, че те да бъдат заслужено доволни от него“. Съвестта и справедливостта са върховният закон, по който българският владетел съди. И че отговорността е само лична: „никой невинен да не бъде наказван заради друг някой виновник…и синът няма да бъде наказван за престъплението на баща си или обратно“.

Четвърто, ако по време на глад Иванко забрани износа на храни от княжеството, той трябва да го забрани за всички чужди търговци, а не само за генуезките. И ако князът направи изключение и „даде някому разрешение за хранителни припаси“, той се задължава да даде същото разрешение и за гражданите на Генуезката община. Ето ви клауза за най-облагодетелствана страна в един международен договор от края на XIV век т.е. 100 години по-рано от предполаганата й поява в края на XV в.

Пето, Генуезката република и Добруджанското княжество се договарят за вносно и износно мито на стоки в размер на 1% /един процент/, което практически означавало безмитна търговия между две европейски държави и по днешните стандарти Добруджа придобивала чертите на свободна икономическа зона за Генуа на Балканите. Това е 570 години преди учредяването на Европейския съюз и 620 години преди българското присъединяване към него.

Шесто, упълномощените пратеници на княз Иванко, господата Коста и Йолпани, са подписали латинския оригинал на договора пред генуезкия нотариус в Пера. Няма данни за негов гръцки или български вариант. Значи тези двама български посланици са разбирали добре какво подписват като език, правно значение и последици. Самият генуезки нотариус Антонио де Монилио ги нарича „видните и мъдри мъже“=”discreti et sapientes viri”. Този факт следва да подобри преценката ни за образованието и способностите на българската аристокрация от онова време.

Следва само да припомня, че Договорът на Княз Иванко с Генуезците от 1387г. не е единствената международна търговска договорна връзка на български владетел с Италия. 40 години по-рано българският цар Иван Александър сключва подобен договор през 1347 с Венецианската република, който е запазен под формата на негова Венецианска грамота от 1352г. Сто години преди него през 1253г. цар Михаил Асен сключва Договор за свободна търговия с Република Дубровник. Равносметката е, че в рамките на 135 години владетелите на средновековна България сключват търговски договори с най-напредналите европейски републики- Дубровник, Венеция и Генуа- които са и огнищата на ренесанса. В търговско-юридическо отношение това са едни ренесансови договори от зората на европейската свободна търговия като опора на мира. Както фреските на Боянската църква носят в себе си кълновете на хуманизма в изкуството, така и тези три български договора са предвестник на идеала за международен правов ред, опрян на взаимен респект, на право, съвест и справедливост.

Има едно крайно любопитно съвпадение между текста на Генуезкия договор на Иванко и Венецианската грамота на Иван Александър. И в двата документа на чужденците- венецианци и генуезци- се предоставя „удобно, подходящо и необходимо землище“, за да си построят църква и лоджа/сграда като средище на тяхната колония в България. Това е и мястото, където генуезкият консул ще осъществява функциите си, вкл. и правосъдните „без да бъде отегчаван или обезпокояван от никого“- т.е. нещо като посолство. Очевидно за 40 години- между 1347 и 1387- италианската договорна школа запазила подхода си.

Ако е позволено на един съвременен простосмъртен да сънува на глас, той би ви разказал следния сън: Какво пречи на днешния български държавен глава да покани кметовете на Венеция и на Генуа и да им каже: „От преди 600 години имаме с Вас два договора с нещо неизпълнено. Заповядайте сега да си построите търговска сграда и малък параклис- венецианците в Търново, а генуезците в Добруджа. Обещанието на един български владетел е безсмъртно и блести във вечността.“. Това италианците могат да го направят ако желаят и по силата на действащите ЕС норми за търговско представителство- нищо ново не рискуваме. Но позоваването на двата договора от XIV век е духовният лъч над петвековната бездна, който може да светне само от нашето сърце. Тази светлина я дължим на децата си, които жадуват за нея. Тук не става въпрос за вечна дружба с изтока или запада, а за вечна вярност към самите нас. Не са много жестовете ни, от които може да излезе искра. Да им припомним любезно, че българите не сме гости в Европа, а домакини. Не мога да си представя по-прекрасно духовно украшение за българското председателство на Съюза през следващата 2018 година.

И ако продължа разходката си на исторически сомнамбул бих попитал академичните среди в България: Защо няма университетска аудитория или библиотека на името на барон Силвестър де Саси– откривателят на Генуезкия договор на Иванко през 1814г.? Подходящите домакини на такава библиотека или аудитория са Софийският университет, от където са първите изследователи на договора или Варненският университет- тъй като Варна е била столицата на деспот Иванко. Пропуснахме 200 годишнината на откритието през 2014, но и сега не е късно. Поканете посланика на Франция, Френската Академия и ЮНЕСКО- и ще видите какво ще се получи. Пак по време на българското председателство на ЕС.

А на простосмъртните българи като мен бих припомнил окуражителния призив на Евангелиста Лука (12:32):

„Не бой се, малко стадо!“

27 май 2017г.                                                                                                  Валентин Брайков